Тя се поколеба, след което добави:
Обичам те,
Рий
Дали беше така наистина? Е, дори и да не беше, голяма работа. Нека си стои. Да зачеркнеш онова, което вече си написал, винаги й бе изглеждало грозно. Тя закачи бележката на хладилника със същото магнитче (онова с ПОЗИТРОНИКС — строителите на бъдещето).
Айрийн извади ключовете на мерцедеса от кошничката до вратата, след което си спомни за лодката, която собственоръчно бе завързала за кея зад магазина. В този момент я осени и нещо друго — нещо, което момчето й бе казало. „Той не знае нищичко за парите.“
Жената влезе в кухненското килерче, където държеше пачка петдесетачки (бе сигурна, че в тези пущинаци има места, където дори не бяха чували за „Мастъркард“) и извади три банкноти. После прибра пачката и тъкмо щеше да излезе, когато се върна и измъкна още три. И защо не? Днес бе преживяла достатъчно премеждия.
Преди да излезе от къщата, Айрийн Тасенбаум се спря и се загледа в бележката на хладилника. Изведнъж, без каквато и да е разумна причина, тя махна магнитчето и го замени с такова във формата на портокал. Сетне отвори вратата на кухнята и пристъпи навън.
Майната му на бъдещето. В момента настоящето й предоставяше достатъчно интересни неща, за да мисли за каквото и да е.
ДЕВЕТ
Оранжевата кола потегли, отнасяйки писателя в най-близката болница или лазарет, както предполагаше Роланд. Пазителите на мира бяха пристигнали в мига, в който тя потегли, и прекараха половин час в разговори с Брайън Смит. Стрелеца чуваше съвещанието им от мястото, където се намираше — зад първия хълм. Сините гърбове задаваха ясни и спокойни въпроси, на които шофьорът отговаряше с неуверено мънкане. Стрелеца не виждаше никаква причина да спре да работи. Ако стражниците отидеха при него, щеше да се разправи с тях. Възнамеряваше само да ги обезвреди; боговете знаеха, че убитите бяха достатъчно. Но последният стрелец от Гилеад бе твърдо решен да погребе мъртвеца си — по един или друг начин.
Щеше да погребе мъртвеца си.
Прелестната изумрудено-златиста омара се бе сгъстила още повече. Комарите бързо го намериха, ала той не спря и за миг, за да ги прогони — нека пият до насита от кръвта му, натъпквайки тумбаците си. Когато изкопа гроба — за който не бе използвал нищо друго освен голите си ръце, — чу ръмженето на запалени двигатели; приглушеното жужене на двете коли на пазителите на мира и неприятното стържене на возилото на Брайън Смит. Беше чул гласовете на двама стражници, което означаваше — освен ако сред тях нямаше и трети, който не бе проронил нито дума, — че бяха оставили собственика на кучетата да си тръгне сам от мястото на катастрофата. Това се стори доста странно на Роланд, ала — също както въпроса дали Кинг бе парализиран или не — просто не бе важно за него. Това, което имаше значение, беше пред очите му; трябваше да се погрижи за своя мъртъв син.
Той отиде да събере камъни, защото всеки гроб, изкопан с голи ръце, никога не е достатъчно дълбок, а животните, дори и в питомен свят като този, са винаги гладни. Нареди камъните в горната част на дупката; купчината изровена пръст бе толкова черна, че наподобяваше черен сатен. Ко лежеше до главата на момчето и гледаше как Стрелеца ходи да събира още и още камъни и се връща, без да каже нищичко. Пухкавото зверче бе толкова различно от събратята си; Роланд предполагаше, че изумителните способности на рунтавелкото бяха накарали себеподобните му да го прогонят от техния тет и това далеч не бе станало по цивилизован начин. Когато го срещнаха недалеч от градчето Ривър Кросинг, той бе толкова измършавял от глад, че сякаш щеше да издъхне всеки момент, а на единия му хълбок се виждаше ужасен белег от ухапване. Рунтавелкото се бе привързал към Джейк от самото начало — „Ясно като естествените нужди“, би казал Корт (или самият Стивън Дисчейн, ако това имаше някакво значение). Именно с момчето говореше най-много; ето защо Стрелеца се боеше, че Ко никога вече няма да проговори отново, и тази мисъл само потвърждаваше за пореден път размера на загубата, която ги бе връхлетяла.