— Защо са кръстили тази странноприемница „Морски бриз“? — попита Роланд. За разлика от рунтавелкото той бе опитал от всичко, ала не бе показал никакви признаци, че се наслаждава на храната. Сякаш се хранеше по задължение. — Не усещам никакъв морски мирис.
— Е, сигурно ще го усетиш, ако вятърът духа от правилната посока и вилнее ураган — подхвърли жената. — Това се нарича „поетична волност“, Роланд.
Той кимна, демонстрирайки неочаквано (поне за нея) разбиране.
— С други думи, красиви лъжи — изсумтя Стрелеца.
— Може и така да се каже.
Тя включи телевизора, мислейки си, че така ще го поразсее от скръбта му, ала реакцията му я потресе (въпреки че се мъчеше да се убеди, че всъщност й е забавно). Когато й каза, че не може да види никакво изображение, тя нямаше никаква представа как да разбере думите му; първата й мисъл беше, че това е някакво снобарско отношение към самата телевизия, след което реши, че спътникът й има предвид безмерната си скръб. Едва когато й каза, че чува гласове, да, но вижда само черти, които карат очите му да се насълзят, на нея й просветна, че думите му трябваше да се разберат съвсем буквално — той просто не можеше да види картината на екрана. Нито повторението на „Розана“, нито рекламата на „Аб-Флекс“, нито вечерната емисия на новините. Тя изчака, докато репортажът за Стивън Кинг (който бе откаран с хеликоптер в централната болница на Мейн в Луистън, където десният му крак бе спасен благодарение на спешна операция) приключи, след което изключи телевизора.
Айрийн събра боклука — винаги оставаше толкова много боклук след угощение от „Кей Еф Си“, — пожела на Роланд „лека нощ“ (на което той отвърна толкова разсеяно, че тя се почувства засегната) и отиде в стаята си. Там изгледа един час от някакъв стар филм, в който Юл Бринър играеше вилнеещ роботизиран каубой, преди да отиде в банята и да си измие зъбите. Тогава внезапно разбра, че — дзън! — си бе забравила четката за зъби. Направи всичко, което можа, с десния си показалец, след което си легна по сутиен и бикини (понеже не си носеше и нощница). Така прекара около час, преди да разбере, че всъщност се ослушва за звуци зад тънката като лист хартия стена, и то за един конкретен звук — гърмежа на огромния револвер, който, доколкото й бе известно, бе останал в мерцедеса, но можеше и да греши. Изстрелът на това оръжие щеше да свидетелства, че спътникът й е решил да сложи край на мъките си по най-директния и предсказуем начин.
Когато тишината от другата страна на стената стана непоносима, тя стана, облече се и излезе навън, за да погледа звездите. Там завари Роланд — седнал на бордюра, замислен, с не кучето до него. Искаше й се да го попита как е излязъл от стаята си, без да го чуе (стените бяха толкова тънки, а тя бе напрегнала слуха си до крайност), ала се въздържа. Вместо това го попита какво прави тук и се оказа абсолютно неподготвена за отговора му и невинното изражение на лицето, обърнато към нейното. Откровеността му беше ужасяваща.
— Страх ме е да заспя — каза той. — Страх ме е, че мъртвите ми приятели ще дойдат при мен и че ще умра, ако ги видя.
Тя се загледа в синеокия странник, облян от сиянието на запалената лампа от нейната стая и мъртвешки студеното улично осветление на паркинга. Сърцето й биеше с такава сила, че щеше да изхвръкне от гърдите й, но когато проговори, гласът й прозвуча изненадващо спокойно:
— Ще ти помогне ли, ако си легна до теб?
Той се замисли за момент, след което рече:
— Мисля, че ще помогне.
Айрийн го хвана за ръката и го поведе към неговата стая. Щом влязоха, той съблече дрехите си без никакъв свян и тя се вгледа със страхопочитание в белезите, прорязващи цялото му тяло — червената резка от нож на единия му бицепс, млечнобялото петно от изгаряне на другия, бялата плетеница от удари с камшик между и върху една от лопатките му и трите вдлъбнатинки, които можеха да се дължат единствено на куршуми. И, разбира се, липсващите пръсти на дясната му ръка. Жената изгаряше от любопитство да научи как се бе лишил от тях, ала знаеше, че никога нямаше да се осмели да попита.
Тя свали дрехите си, след което се поколеба за секунда и махна сутиена си. Гърдите й увиснаха — на едната имаше нащърбен белег, но не от куршум, а от операцията по изрязването на доброкачествения тумор, който й бяха открили. И какво от това? Никога не е била фотомодел, дори и в разцвета на красотата си. И никога през живота си не се бе възприемала като комплект цици плюс задник, прикрепени към животоподдържаща система, нито пък бе позволявала на някого — включително и на съпруга си — да допусне тази грешка.