Ала все пак остави бикините си. Ако бе подрязала храстчето си, вероятно щеше да ги свали. Само да знаеше, че тази нощ ще легне с мистериозен непознат в евтина мотелска стая, докато някакво чудновато животно спи на изтривалката в банята… Е, в такъв случай едва ли щеше да забрави да си вземе паста за зъби и четка.
Когато Роланд я прегърна, тя изстена и малко се скова, ала постепенно се отпусна. Хълбоците му се допряха до дупето й и тя почувства значителната тежест на мъжките му атрибути, ала прегръдката му явно бе единственото, от което мъжът се нуждаеше; пенисът му бе отпуснат.
Спътникът й обгърна с длан лявата й гърда и прокара пръст по белега от операцията.
— Какво е това? — попита.
— Ами — започна Айрийн с треперещ от вълнение глас — според личния ми лекар след около пет години щях да развия рак. Ето защо го изрязаха, преди да… — тя се запъна — … да започне да дава метастази.
— Преди да разцъфти?
— Да. Много добре казано. — Зърното й бе станало твърдо като скала и той навярно усещаше това. Ох, всичко бе толкова шантаво!
— Защо сърцето ти бие така учестено? — попита той. — Плаша ли те?
— Ами… да.
— Не се бой — успокои я Роланд. — Убийствата свършиха. — Продължителна пауза. Чуваха как в далечината колите свиват по отклонението за магистралата. — Засега — добави многозначително.
— О! — прошепна тя. — Това е добре.
Ръката му бе върху гърдата й. Усещаше дъха му във врата си. След някакъв безкраен период от време, който можеше да е както един час, така и пет минути, дишането му стана равномерно и тя разбра, че е заспал. Почувства се едновременно доволна и разочарована. Няколко минути по-късно Айрийн също заспа и това бе най-добрата почивка, която бе имала от години. Дори и спътникът й да сънуваше загиналите си приятели, по никакъв начин не смути съня й. Когато се събуди на сутринта, часът бе осем; Роланд стоеше гол до прозореца и се взираше навън през тесния процеп между рамката и завесата.
— Успя ли да поспиш? — попита тя.
— Малко. Ще продължим ли?
ПЕТНАЙСЕТ
Можеха да бъдат в Манхатън още в три следобед, а и неделният трафик щеше да е къде-къде по-ненатоварен от този в понеделник сутринта, но хотелските стаи в Ню Йорк бяха скъпи и нямаше как да избегнат използването на кредитна карта дори и да вземеха една стая за двамата. Ето защо отседнаха в „Мотел 6“ в Харуич, Кънектикът, наеха само една стая и гази нощ Роланд прави любов с нея. И то не защото я желаеше (Айрийн не си правеше никакви илюзии), а понеже усещаше, че тя иска точно това. И — нещо повече — има нужда от него.
Беше необикновено, макар че съпругата на Дейвид Тасенбаум не бе в състояние да каже в какво точно се изразяваше това; въпреки усещането за всички тези белези под пръстите й — някои бяха гладки, а други — грапави, тя не можеше да се отърси от чувството, че прави любов с един сън. И тази нощ Айрийн наистина сънува. Видя огромно поле, цялото покрито с алени рози, за които можеше само да си мечтае, и огромна Кула, съградена от черен камък, която се издигаше в далечния му край. Нейде по средата на величествения й ствол сияеха червени светилници… само дето не бяха никакви светилници, а очи.
Ужасяващи очи.
Тя чу множество пеещи гласове — хиляди гласове — и осъзна, че това бяха гласовете на изгубените му другари. Събуди се с мокро от сълзи лице и неизмеримо усещане за загуба, въпреки че Роланд още лежеше до нея. Отминеше ли днешният ден, нямаше да го види никога повече. И навярно така бе най-добре. Въпреки това Айрийн Тасенбаум би дала всичко, което имаше, за да се люби с него поне още веднъж, макар и да разбираше, че дори когато проникваше в нея, мислите му бродеха далеч, търсейки тези гласове.
Тези изгубени гласове.
Трета глава
Отново в Ню Йорк
(Роланд удостоверява самоличността си)