ЕДНО
На сутринта на 21 юни 1999 година (понеделник) слънцето изгря както винаги над Ню Йорк, сякаш Джейк Чеймбърс не лежеше мъртъв в един от световете, а Еди Дийн — в друг; сякаш Стивън Кинг не се намираше в спешното отделение на Луистънската болница, идвайки в съзнание за съвсем кратки периоди от време; сякаш Сузана Дийн не седеше сама с мъката си в раздрънкания влак, носещ се по древните релси из пустошта на Тъндърклап към призрачния град Федик. Част от разрушителите също бяха тръгнали с нея, но тя ги бе помолила да я оставят сама и те уважиха желанието й. Тъмнокожата жена знаеше, че ще се почувства по-добре, ако си поплаче, ала досега не бе успяла да направи това, — като се изключат няколкото сълзи, безсмислени като дъждец в пустинята, които бе проляла, — въпреки ужасното й предчувствие, че положението се бе влошило.
„Мамка му, туй не е ник’во предчувствие — презрително изграчи Дета от дълбокото си скривалище, докато Сузана се взираше в мрачната камениста пустош, прорязвана тук-там от руините на древни поселища, изоставени от обитателите им, когато светът се беше променил. — Туй си е баш шибана интуиция, момиче! Само двт’ не мож’ каза със сигурност кой точно е цъфнал при твоя човек на полянката — дали дългият грозник или Младичкият сладурест господар.“
— Господи, не — промълви тя. — Моля те, Господи, нека и двамата се върнат живи и здрави! Няма да мога да понеса още една смърт.
Ала Господ остана глух за молитвата й, Джейк беше мъртъв, а Тъмната кула се издигаше както винаги в края на Кан’-Ка Но Рей, хвърляйки сянката си върху милион пеещи рози, докато лятното слънце обливаше с палещите си лъчи праведниците и грешниците, бродещи по улиците на Ню Йорк в този ранен час.
Ще ми кажете ли „алилуя“?
Благодаря, сай.
Хайде сега някой да извика „Господ-Бомб амин!“
ДВЕ
Госпожа Тасенбаум остави мерцедеса в „Сър Спийди-Парк“ на Шейсет и трета улица (знакът на тротоара показваше рицар в пълно бойно снаряжение, седнал зад волана на лъскав кадилак, с копие, стърчащо през предното стъкло), където целогодишно имаха с Дейвид две места. Апартаментът им беше наблизо и Айрийн попита Роланд дали би искал да отидат там, за да се приведе в по-добър вид… макар че трябваше ла признае, че спътникът й не изглеждаше никак зле. Тя му бе купила нови дънки и бяла риза с копчета на яката, чийто ръкави гой веднага бе навил до лактите, гребенче и толкова силен гел за коса, че съставът му навярно напомняше повече налепило, отколкото на козметичен продукт. Когато непокорният му перчем бе сресан назад, пред очите й се разкри мъжествено лице с изненадващо красиви черти — според нея спътникът й приличаше на отроче на квакер и индианка от племето черокн. Торбата с оризиите се полюшваше на рамото му, а револверът заедно с кобура и патрондаша също беше пъхнат там, увит в тениската е дните на стародавния Бриджтън.
Ала Роланд поклати глава.
— Оценявам предложението, но трябва колко го се може по-скоро да си свърша работата и да се върна там, където ми е мястото — рече, докато гледаше забързаните тълпи по тротоарите. — Ако такова място изобщо съществува.
— Можеш да останеш в апартамента ми няколко дни, докато се възстановиш — не се отказваше Айрийн. — Аз ще ти правя компания. — „И ще те скъсам от чукане, ако ти е угодно“, помисли си и не можа да скрие усмивката си. — Известно ми е, че ще ми откажеш, но искам да знаеш, че предложението ми остава в сила, ако решиш.
Той кимна.
— Благодаря ти, ала там ме чака една жена, при която трябва да се върна колкото се може по-скоро. — Това му прозвуча като лъжа, и то съшита с бели конци; след всичко, което се бе случило, част от него си мислеше, че Сузана Дийн се нуждае от присъствието му толкова, колкото някое ба-боу има нужда от отрова за плъхове в млякото си. Айрийн Тасенбаум обаче прие лъжата му. Част от нея всъщност искаше да се върне при съпруга си. Бе му се обадила предната вечер (от уличен телефон на около километър и половина от мотела, просто за всеки случай) и както изглеждаше. Дейвид Ссймур Тасенбаум май отново проявяваше интерес към нея. В сравнение със срещата й с Роланд вниманието на съпруга й бе нещо като утешителна награда, но пак бе по-добре от нищо, за Бога. Загадъчният синеок странник съвсем скоро щеше да изчезне от живота й, а тя щеше да поеме към Северна Нова Англия, където трябваше да даде обяснения за случилото се през последните денонощия. Част от нея скърбеше за предстоящата загуба, ала нима през последните четирийсет часа не бе имала достатъчно приключения, че да й държат влага до края на живота й? Или неща, върху които да помисли? Светът например — имаше чувството, че е по-тънък, отколкото си бе представяла някога. А реалността й изглеждаше по-широка.