— Добре съгласи се жената. — Най-напред да отидем на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица, нали?
— Да. — Сузана не успя да им разкаже по-подробно за приключенията си, след като Мия бе поела контрола върху тялото, което споделяха, но Стрелеца знаеше, че на мястото на предишния запустял парцел се издига висока сграда — от тези, които Иди, Джейк и Сузана наричаха „небостъргачи“ — и че вътре най-вероятно се помещаваше корпорация „Тет“. — Ще ни трябва ли так-си?
— Ако ти и твоят рунтав приятел можете да извървите седемнайсет къси преки и две-три от дългите, мисля, че можем да стигнем дотам и пеша — заяви спътницата му, — Аз лично нямам нищо против да се поразходя.
Роланд нямаше никаква представа колко дълги са дългите преки и колко къси — късите, но изгаряше от желание да провери дали болката в десния му хълбок бе отминала напълно. Сега тя измъчваше Стивън Кинг — заедно с болката от счупените ребра и пукнатия череп. Всичко си бе дошло на мястото.
— Да тръгваме — рече Стрелеца.
ТРИ
Петнайсет минути по-късно той стоеше пред огромната тъмна постройка, стърчаща към лятното небе, опитвайки се да попречи на долната си челюст да се откачи и да виене до гърдите му. Не беше Тъмната кула, поне не неговата Тъмна кула (макар че едва ли щеше да се изненада, ако научеше, че в тази небесна кула има хора — някои от тях дори четяха за приключенията на Роланд, — които наричаха „Хамаршолд 2“ именно така), но не се съмняваше, че това бе съответствието на Кулата в този Ключов свят, също както розата символизираше Кан’-Ка Но Рей — полето с безброй рози, което бе виждал толкова често в сънищата си.
Дори и тук чуваше пеещите гласове — въпреки оглушителната какофония на уличното движение. Спътницата му трябваше да го извика три пъти по име и да задърпа ръкава му, за да привлече вниманието му. Когато Роланд неохотно се обърна към нея, забеляза, че тя се взираше не в сградата от другата страна на улицата (Айрийн бе израснала съвсем близо до Манхатън и небостъргачите отдавна бяха престанали да я впечатляват), а в малкия парк, който се намираше съвсем наблизо. В погледа й се четеше неизмеримо възхищение.
— Не е ли прекрасно? — промълви сай Тасенбаум. — Минавала съм поне сто пъти покрай това място и никога досега не съм го забелязвала. Виждаш ли фонтана? Ами скулптурата на костенурката?
Много добре я виждаше. И въпреки че Сузана не им бе разказала тази част от историята. Стрелеца знаеше, че тя е била тук — заедно с Мия, ничията дъщеря — и е седяла на най-близката пейка до костенурката. Почти можеше да я види.
— Бих искала да отида там — започна плахо госпожа Тасенбаум. — Може ли? Имаме ли време?
— Да — рече Роланд и я последва през малката портичка от ковано желязо.
ЧЕТИРИ
В малкия парк бе спокойно, макар и не съвсем тихо.
— Чуваш ли песента? — попита шепнешком сай Тасенбаум. — Сякаш някакви хора пеят, само дето не мога да ги видя.
— Абсополютно гъзоверно — отвърна Роланд и мигом съжали, че бе използвал точно тази фраза. Беше я научил от Еди и в мига, в който я каза, сърцето го заболя. Той се приближи до костенурката и застана на едно коляно, за да я разгледа по-обстойно. Беше се отчупило парченце и така се създаваше впечатлението, че й липсва един зъб. На корубата й, белязана от драскотина във формата на въпросителен знак, се виждаха някакви избелели розови букви.
— „КОСТЕНУРКАТА огромна погледни“ — изрече Роланд. Знаеше какво пише и без да се налага да го чете.
— Какво означава това?
Стрелеца се изправи.
— Дълго е за обяснение. Ще ме изчакаш ли, докато свърша работата си там? — Махна с ръка към кулата с черните прозорци, блеснали на слънцето.
— Да — отвърна жената. — Ще поседя на пейката и ще те изчакам. Тук е толкова… освежаващо. Говоря като пълна откачалка, нали?
— Не — поклати глава Роланд. — Ако някой, чийто вид не ти хареса, те заговори, Айрийн — макар че едва ли ще стане така, тъй като мисля, че си на сигурно място все пак — се концентрирай и ме извикай.
Очите й се разшириха.