В средата на градинката цъфтеше розата.
Не беше присадена; Стрелеца веднага видя това. Не. Растеше си на същото място както и през 1977, когато тук нямаше нищо друго освен един празен парцел, осеян с боклуци и изпочупени тухли, да не забравим за табелата, рекламираща луксозните жилищни постройки, с които агенцията за недвижими имоти „Сомбра“ и строителната компания „Милс“ възнамеряваха да преобразят Манхатън. Вместо това тази сграда — с всичките й сто етажа — бе построена около розата. С какъвто и бизнес да се занимаваха хората тук, определено беше на второ място след нея.
„Хамаршолд 2“ беше кивот.
ШЕСТ
Изведнъж някой го потупа по рамото и Роланд светкавично се извърна, изненадан от самия себе си. Никой — от момчешките му години насам — не бе успявал да се приближи достатъчно до него, без да го усети. Да не говорим и че стъпките по тези мраморни плочки…
Младата (и изключително красива) жена, която се бе доближила зад гърба му, определено бе не по-малко изненадана и от самия него. Ръцете на мъжа се изстреляха светкавично напред, за да я сграбчат за раменете, ала в последния момент се удариха една в друга и звукът от пляскането им отекна в просторното фоайе, наподобяващо по размери Гарата в Луд. Зелените очи на жената бяха разтревожени и предпазливи и Роланд би се заклел, че в тях не се криеше никаква заплаха за него, но да си позволи да бъде изненадан по този начин…
Той хвърли поглед към краката на жената и те му подсказаха част от отговора. Непознатата носеше обувки, каквито не бе виждал никога преди — те имаха дебели дунапренови подметки и нещо като платнени горници. Сигурно бяха удобни и безшумни като мокасини на твърди повърхности. Що се отнася до самата жена…
Щом я огледа по-внимателно, му хрумнаха две неща — първо, че бе виждал „лодката, в която бе дошла“, както обичаха да казват в Кала Брин Стърджис, и второ, че в този Ключов свят бяха израснали истински стрелци и току-що бе срещнал един от тях.
И какво по-добро място за подобна среща от градинката с розата?
— Виждал съм баща ти, макар и да не мога да назова името му — изрече Роланд с приглушен глас. — Кажи ми кой бе той, ако ти е угодно.
Жената се усмихна и Стрелеца имаше чувството, че въпросното име е на езика му, след което му се изплъзна, както често се случва с паметта ни.
— Никога не сте го виждали… макар че разбирам защо сте убеден в противното. Ще ви го кажа по-късно, ако нямате нищо против, защото сега трябва да ви отведа горе, господин Дисчейн. Има един човек, който иска да… — за миг се смути като човек, който се притеснява да каже онова, което са му заръчали, понеже си мисли, че ще му се подиграват, но сетне зелените й очи се присвиха дяволито и тя довърши: — … който иска да проведе съвещание с вас.
— Добре — кимна Роланд.
Тя докосна лекичко пръстите му, задържайки го на мястото му.
— Секунда само — рече. — Първо трябва да се уверя, че сте прочели надписа на знака в Градината на Лъча. Ще го сторите ли?
— Стига да мога — отвърна й Стрелеца със суров, но същевременно извинителен тон. — Писаната ви реч нещо не ми се удава много-много, макар че както изглежда я говоря без проблеми, когато съм във вашия свят.
— Сигурна съм, че ще успеете да прочетете това — каза младата дама. — Опитайте — и тя отново го докосна по рамото, завъртайки го нежно към правоъгълния участък на пода на фоайето, покрит с черна пръст — истинската пръст на това място, а не някаква специално подобрена, натъпкана с химикали и торове почва, докарана от скъпарски градинарски магазин.
Отначало нямаше голям успех с малката медна табелка в градинката — различаваше някои букви, но смисълът на думите бе непонятен за него, както бяха непонятни надписите по витрините и кориците на списанията в този свят — и тъкмо щеше да помоли младата жена със странно познато лице да му я прочете, когато буквите изведнъж се промениха, превръщайки се във Великите букви на Гилеад. В мига, в който прочете написаното и значението му проблясна в съзнанието му, буквите отново се преобразиха.