След като веднъж вече ги идентифицира, Стрелеца веднага насочи вниманието си другаде. На стената вляво се виждаше огромна черно-бяла картина — всъщност фотография — широка метър и половина и висока един, разположена в рамка, която прилягаше тъй добре на стената, че изображението изглеждаше като прозорец към някаква друга реалност. На нея се виждаха трима мъже с дънки и разгърдени ризи, седнали на най-горната пречка на дървена ограда и подпрели ботуши на най-долната. Колко ли пъти, зачуди се Роланд, беше виждал каубои или pastorillas разположили се по същия начин, докато наблюдаваха жигосването, оседлаването, скопяването или обуздаването на дивите коне? Колко ли пъти и той самият бе сядал на оградите заедно с някой (или всички) от неговия ка-тет — Кътбърт, Алан, Джейми Де Къри — до него, тъй както Джон Кълъм и Арон Дипно седяха до чернокожия мъж със златните очила и тънките бели мустачки? Споменът за тези безвъзвратно отминали времена беше болезнен и болката нямаше само духовни измерения — Стрелеца усети как стомахът му се свива, а сърцето му учестява ударите си. Тримата мъже се смееха весело на нещо и доброто им настроение буквално струеше от снимката, запечатала по изумителен начин един от онези редки мигове, в които хората са щастливи от това, което са, и от мястото, където се намират.
— Бащите основатели — каза Нанси. Беше едновременно развеселена и тъжна. — Тази снимка е направена по време на тайна екскурзийка през 1986. Таос, Ню Мексико. Три градски момчета в страната на каубоите, как ви се струва? Аз поне имам чувството, че си прекарват страхотно.
— Право казваш — рече Роланд.
— Познаваш ли и тримата?
Стрелеца кимна. Знаеше кои са, макар никога преди да не бе срещал Моузес Карвър, мъжа в средата. Съдружникът на Дан Холмс и кръстник на Одета Холмс. Фотографията го показваше като седемдесетгодишен жизнен и енергичен мъж, но през 1986 трябваше да е поне на осемдесет. Вероятно на осемдесет и пет. Разбира се, напомни си Роланд, не трябваше да забравяме джокера — чудотворното цвете, което растеше във фоайето на сградата. Розата беше извор на младостта толкова, колкото костенурката в малкия парк беше истинският Матурин, ала нима можеше да се отрече, че притежава определени благотворни качества? Че е способна да лекува? Нима деветте години живот, които Арон Дипно бе получил между седемдесет и седма и осемдесет и шеста, се дължаха единствено на хапчетата, заменили Първоначалието и медицината на древните? Въпросите бяха риторични. Тези трима мъже — Карвър, Кълъм и Дипно — се бяха събрали по един почти вълшебен начин, за да бранят розата в залеза на живота си. Стрелеца бе убеден, че от тяхната история би излязла невероятна книга, едновременно трогателна и завладяваща. Що се отнася до обяснението за дълголетието им, то бе съвсем простичко — розата бе изразила своята благодарност.
— Кога са починали? — попита той.
— Джон Кълъм си отиде пръв — през осемдесет и девета — съобщи му Нанси Дипно. — Стана жертва на престрелка. Умря в болницата след няколко часа, но те му стигнаха, за да се сбогува с всички нас. Беше в Ню Йорк за ежегодната среща на борда на директорите. Според полицията се отнася за въоръжен грабеж, излязъл извън контрол, но ние смятаме, че е бил застрелян от агент на „Сомбра“ или „Норт Сентрал Позитроникс“. Най-вероятно от някоя отрепка. Това не е първият опит за покушение над него.
— „Сомбра“ и „Норт Сентрал Позитроникс“ са едно и също нещо — каза Стрелеца. — Те са представителите на Пурпурния крал в този свят.
— Известно ни е — отвърна красивата дама и посочи към мъжа в лявата част на снимката, на когото приличаше. — Чичо Арон живя до деветдесет и втора. Вие сте се запознали с него през… седемдесет и седма?
— Да — кимна Роланд.
— Тогава никой не би повярвал, че той ще живее толкова дълго.