— И той ли бе убит от слугите на Краля?
— Не, ракът го довърши. Издъхна в постелята си. Бях до него в сетните му мигове. Последните му думи бяха: „Кажи на Роланд, че дадохме всичко от себе си.“ Ето, казах ви го.
— Благодаря, сай — промълви Стрелеца с дрезгав глас. Надяваше се придружителката му да не вземе тона му за проява на неучтивост. Мнозина бяха дали всичко от себе си за него, нали така? Мнозина… като се започне със Сюзан Делгадо преди цяла вечност.
— Добре ли сте? — попита съчувствено тя.
— Да — рече той. — Нищо ми няма. Ами Моузес Карвър? Той кога почина?
Тя повдигна вежди, след което се засмя.
— Какво…
— Вижте сам!
Посочи стъклените врати. Към тях пристъпваше някакъв съсухрен старец с пухкава снежнобяла коса и вежди — в момента минаваше точно покрай жената на писалището, която си говореше сама на себе си. Кожата му беше тъмна, ала тенът на младата дама, която го подкрепяше, бе по-тъмен и от неговия. Мъжът бе висок — навярно към един и деветдесет, ако изправеше раменете си, — но придружителката му бе още по-висока. Лицето й, макар и да не можеше да се нарече красиво, беше симпатично и излъчваше вродено благородство.
Това бе лице на стрелец.
ДЕВЕТ
Ако гърбът на Моузес Карвър бе изправен, с Роланд щяха да бъдат еднакво високи и нямаше да има нужда старецът да гледа нагоре, вирнал брада като птичка. Навярно артритът бе сковал врата му и поради това не можеше да го извие. Очите му бяха кафяви, а белите им части — толкова мътни, че бе невъзможно да се каже къде свършваха ирисите му. За сметка на това обаче бяха живи и подвижни и искрицата на смеха блещукаше зад позлатените рамки на очилата. Още беше с онези тънички бели мустачки.
— Роланд от Гилеад! — възкликна той. — Колко жадувах да те срещна, сър! Мисля, че това ме запази жив толкова дълго, след като Джон и Арон си отидоха. Пусни ме за минутка, Мариан, пусни ме! Има нещо, което трябва да сторя!
Мариан Карвър изпълни молбата му и изгледа Роланд. Стрелеца нито чу гласа й в главата си, нито имаше нужда от това; думите, които тя искаше да му каже, се четяха в очите й. „Хвани го, ако падне, сай.“
Ала човекът, когото Сузана наричаше татко Моуз, не падна. Той допря възлестия си, засегнат от артрита юмрук до челото си и подгъна дясното си коляно, прехвърляйки цялата си тежест върху треперещия си десен крак.
— Хайл, последни стрелецо, Роланд Дисчейн от Гилеад, син на Стивън и истински наследник на Артур Елд. Аз, последният от онези, известни сред нас като Ка-тетът на Розата, те поздравявам.
Роланд също допря юмрук до челото си и не се ограничи само да подгъне крак, а направо коленичи.
— Хайл, татко Моуз, кръстник на Сузана, дин на Ка-тета на Розата! Поздравявам те с цялото си сърце!
— Благодаря ти — промълви старецът и в следващия миг се засмя като малко момче. — Срещата ни бе добра в Дома на Розата! Който нявга беше Гробът на Розата! Ха! Можеш ли да кажеш, че не сме успели?
— Не, защото ще е лъжа.
— Нали? — извика старецът, сетне отново избухна в смях. — В момента изпитвам такова благоговение, че забравям добрите си маниери, стрелецо. Навярно мислиш, че тази прелестна млада жена до мен ми е внучка, защото бях на симдисе, когато се роди — през хиляда деветстотин шейсет и девета. Всъщност обаче — „същнустуаче“ бе това, което достигна до слуха на Стрелеца — често става тъй, че най-хубавите неща в живота те сполетяват късно и според мен децата „спредмендицата“ са едно от тях. Сигурно се чудиш за кво ти наприказвах всичко туй — ами за да ти кажа, че това е дъщеря ми, Мариан-Одета Карвър, президент на корпорация „Тет“, откакто се оттеглих през деветдесет и седма на деветдесет и девет годишна възраст. Не смяташ ли, че топките на някои идиоти в страната ще замръзнат, когато разберат, че целият този бизнес (дето сега върти над десет милиарда долара) е управляван от една чернилка? — Акцентът му, който нарастваше правопропорционално на възторга и вълнението му, превърна последните му думи в „тоз бизнес, дет’ ся върти над дес’т милярда долара, е упра’ля’ан от ина ч рнилка“.
— Стига, татко — каза жената до него с нежен, но нетърпящ възражение глас. — Ако не млъкнеш, сърдечният ти монитор ще запищи на пожар, а и нашия гост го чакат неотложни задачи.
— Глей как ме командери! — възмути се беловласият старец, като същевременно намигна на Роланд, ала така, че дъщеря му да не го види.