„Сякаш не ти знае номерата, старче — помисли си Стрелеца. Скръбта му се беше поразсеяла, макар и да не го бе напуснала. — Сякаш не е могла да ги научи през всичките тези години — кажи делах.“
— Ще проведем съвещание с теб, Роланд — обърна се към него Мариан Карвър, — но преди това трябва да видя нещо.
— Ник’ва нужда няма да гледаш квото и да било! — продължаваше да негодува баща й. — Ник’ва нужда няма и ти много добре го знаеш! Нима съм отгледал безмозъчна идиотка?
— Донякъде е прав — спокойно изрече жената, без да обръща внимание на изблиците на баща си, — но за всеки случай…
— Напълно те разбирам — прекъсна я Стрелеца. — Имаш си принципи. Какво искаш да видиш? Какво ще те убеди, че аз съм този, за когото се представям и за когото ме мислите?
— Револвера ти — рече Мариан Карвър.
Стрелеца измъкна тениската със стародавния Бриджтън от торбата, разгъна я и извади пистолета си от кобура. В същия миг дъхът на Мариан Карвър секна, ала тя сякаш не забеляза това. Направи му впечатление, че двамата стражи с ушитите по мяка костюми се приближиха към тях, а очите им бяха ококорени от изумление.
— Видя го! — извика Моузес Карвър. — Видя го, нали? Както и всички тук! Кажете Господ! Сега вече можеш да кажеш на внуците си, че си зърнала Ескалибур, меча на Артур, защото и двете са едно и също нещо!
Роланд подаде револвера на баща си на Мариан. Знаеше, че тя ще поиска да го вземе, за да се увери в самоличността му, че трябваше да направи това, преди да го допусне в утробата на корпорация „Тет“ (където погрешният човек можеше да нанесе непоправима вреда), но за миг тя просто бе неспособна да изпълни задължението си. После жената възвърна самоконтрола си и пое пистолета с треперещи пръсти; очите й се разшириха от изумление, когато почувства тежестта му. Като внимаваше да не натисне спусъка, поднесе цевта към лицето си и проследи с показалеца си изящната резба до самото дуло:
— Ще ми кажете ли какво означава това, господин Дисчейн? — попита Мариан.
— Да — отвърна Стрелеца, — ако ме наричаш Роланд.
— Мога да се опитам, ако настояваш.
— Това е знакът на Артур — рече той и също го докосна с пръст. — Единственият знак на вратата на гробницата му. Това е сигулът на неговото водачество и означава БЯЛО.
Старецът протегна възлестите си пръсти в безмълвен, но повелителен жест.
— Зареден ли е? — попита той, след което, преди Роланд да успее да му отговори, каза: — Разбира се, че е.
— Дай му го — рече Стрелеца.
Мариан се колебаеше въпреки протегнатите към нея ръце на татко Моуз, но Роланд й кимна и тя неохотно подаде оръжието на баща си. Беловласият мъж го хвана с две ръце, след което направи нещо, което едновременно стопли и смрази сърцето на Стрелеца — целуна дулото със старите си, сбръчкани устни.
— Какъв вкус има? — попита Роланд, воден от любопитство.
— На годините, стрелецо — отвърна Моузес Карвър. — На всичките тези години — допълни, след което подаде оръжието на дъщеря си с дръжката напред.
Тя от своя страна го върна на Роланд, сякаш бе доволна да се отърве от мрачната му, гибелна тежест. Стрелеца го пъхна в кобура, омота около него патрондаша и отново уви всичко това в тениската на стародавния Бриджтън.
— Ела — каза тя. — Въпреки че не разполагаме с много време, ще се постараем да го изпълним с толкова радост, колкото позволи скръбта ти.
— Амин! — възкликна баща й и потупа Роланд по рамото. — Още е жива, моята Одета — жената, която наричаш Сузана. Помислих си, че ще ти е драго да го узнаеш, сър.
На Стрелеца наистина му беше драго и той кимна.
— Влизай, Роланд — подкани го Мариан Карвър. — Влизай и бъди добре дошъл в нашия дом, защото той е и твой дом, а всички знаем, че едва ли някога ще ни посетиш отново.
ДЕСЕТ
Кабинетът на Мариан Карвър се намираше в северозападния ъгъл на деветдесет и деветия етаж. Тук стените бяха изцяло от стъкло, лишено от каквато и да е рамка или подпора, и гледката просто го остави без дъх. Човек сякаш се рееше във въздуха над приказните очертания на този невъобразим град. Внезапно Роланд изпита чувството, че е бил тук и преди — висящият мост, както и сградите зад него, му бяха странно познати. Просто нямаше как да не разпознае моста, при положение че едва не загина на него в един друг свят — когато Джейк бе отвлечен от Гашър и замъкнат при Тик-Так. Така навярно бе изглеждал Луд в разцвета на славата си.