Роланд се замисли над това, сетне отпи от чая си (беше горещ, силен и хубав) и поклати глава.
— Не.
Мариан се приведе още по-напред.
— И защо смяташ така?
— Защото между четири и пет до събота следобед нищо не беше сигурно. Дори и Разрушителите да бяха спрели, нищо не бе ясно — всичко зависеше от съдбата на Стивън Кинг. — Той огледа лицата им. — Знаете за Разрушителите, нали?
Мариан кимна.
— Не в подробности, но ни е известно, че Лъчът, който са се опитвали да разрушат, сега е в безопасност и че не е в толкова тежко състояние, че да не може да се възстанови. — Тя се поколеба за миг, сетне каза: — Знаем и за загубата ти. И за двете ти загуби. Толкова съжаляваме, Роланд.
— Тия момци сега са на сигурно място в обятията на Исус — обади се баща й. — А дори и да не са, поне са заедно на полянката в края на пътя.
Роланд, който искаше да повярва на всичко това, кимна и им благодари, след което се обърна към Мариан:
— Животът на писателя висеше на косъм. Бе ранен, и то много лошо. Джейк умря, за да го спаси. Той се хвърли между Кинг и микромобила, който отне живота му.
— Стивън Кинг ще оживее — каза Нанси. — И отново ще пише. Знаем това от сигурен източник.
— Откъде?
Тъмнокожата жена се приведе напред.
— Минутка само — рече. — Ние вярваме, Роланд — сигурни сме в това, — че безопасността, в която ще бъде животът на Кинг през следващите няколко години, означава, че си свършил работата си с Лъча: Вес’-Ка Ган.
Стрелеца кимна. Песента щеше да продължи.
— Пред нас обаче има още доста работа — продължи тя. — Според сметките ни най-малко трийсет години, но…
— Но това си е наша работа, а не твоя — завърши Нанси.
— И това ли научихте от същия „сигурен източник“? — попита Роланд, докато отпиваше от чая си. Въпреки че бе горещ, вече бе изпил половината чаша.
— Да. Походът ти срещу силите на Пурпурния крал завърши успешно. Що се отнася до самия Пурпурен крал…
— Т’ва никога не е била целта на неговия поход и ти много добре го знаеш! — извика столетникът и тропна още веднъж с бастуна си. — Неговият поход…
— Стига, татко! — отсече Мариан с нетърпящ възражение тон.
— Не, остави го да говори — намеси се Стрелеца и всички го изгледаха, изненадани (и малко стреснати) от гласа му, който наподобяваше изплющяване на камшик. — Остави го да говори, защото казва истината. Щом се съвещаваме, да се съвещаваме честно. За мен Лъчите винаги са били само средство, отвеждащо ме до целта ми. Ако те бъдат унищожени, Кулата ще се срине, а ако се срине, никога няма да мога да я достигна и да се изкача до върха й.
— Искаш да кажеш, че Тъмната кула е била по-важна за теб от съществуването на вселената? — попита Нанси Дипно с повдигнати вежди, стрелвайки го с презрителен поглед. — От съществуването на всички вселени?
— Тъмната кула е самото съществуване — изтъкна Роланд. — Изгубих толкова приятели в своя поход, включително и момчето, което ме наричаше баща. Принесох в жертва и собствената си душа, лейди-сай, тъй че отмести дръзкия си поглед от мен — колкото се може по-скоро, моля аз.
Тонът му бе учтив, но смразяващо студен. Цветовете напуснаха лицето на Нанси Дипно и чашата в ръката й така се разтресе, че Стрелеца се протегна и я взе. Опасяваше се, че тя ще се залее с горещата течност.
— Не ме разбирайте погрешно — каза гой. — Трябва да си изясним това, тъй като няма да се видим никога повече. Стореното си е сторено и в двата свята, за добро или за зло, за ка или срещу нея. Отвъд световете, които познаваме обаче, има още много и навярно никога няма да го узнаем. Времето мие кратко, така че да продължаваме нататък.
— Добре казано, сър! — изръмжа Моузес Карвър и отново тропна с бастуна си.
— Искрено съжалявам, ако съм ви обидила — извини се Нанси.
Стрелеца не отговори, защото знаеше, че тя не изпитва никакво съжаление — просто се бои от него. Неловкото мълчание бе прекъснато от дъщерята на столетника.