— Трябва да внимаваш и за още нещо — намеси се Мариан. — За Мордред.
Стрелеца нищо не каза.
— Имаме основания да вярваме, че той е убил онзи, когото ти наричаше Уолтър. — Внезапно млъкна. — Виждам, че не си изненадан. Мога ли да попитам защо?
— Уолтър най-накрая напусна сънищата ми, също както болката напусна хълбока и главата ми — рече Роланд. — Последния път, когато се появи в сънищата ми, беше в Кала Брин Стърджис, в нощта на Лъчетръса. — Нямаше намерение да споделя колко ужасни бяха сънищата му — сънищата, в които се скиташе изгубен и сам из влажните подземни коридори на някакъв замък, а по лицето му полепваха паяжини; в които чуваше звуците от приближаването на някакво същество, бродещо в мрака зад него (а може би над него) и в които съзираше блясъка на червените очи и шепота на зловещия нечовешки глас — „Татко“ — точно преди да се събуди.
Тримата го гледаха мрачни и безмълвни. Накрая Мариан каза:
— Пази се от него, Роланд. Фред Таун, за когото ти споменах, рече: „Мордред е гладен.“ В буквалния смисъл. Фред е смел човек, но се бои от твоя… от твоя враг.
„Моя син, защо не го кажеш?“ — помисли си Стрелеца, но дълбоко в себе си знаеше защо. Мариан не искаше да нарани чувствата му.
Моузес Карвър се изправи и тропна с бастуна си по бюрото на дъщеря си.
— Имам още нещо за теб — рече, — само че то си е било твое през цялото време — твое да си го носиш и да го заровиш в земята, когато стигнеш там, закъдето си се запътил.
Роланд беше озадачен и се озадачи още повече, когато старецът започна да разкопчава ризата си. Дъщеря му се опита да му помогне, ала той я отблъсна. Отдолу носеше старомоден бял потник, а под него се открояваше предметът, който Стрелеца веднага разпозна и сърцето му спря да бие в гърдите му. Изведнъж бе запратен обратно в хижата на езерото — къщата на Бекхард, с Еди до него — и чу собствените си думи: „Сложи кръстчето на леля Талита на врата си и го покажи на Карвър, когато се срещнете. Не е изключено да мине доста време, докато го убедиш в правотата на думите си. Първата крачка обаче…“
Сега разпятието висеше на изящна златна верижка. Моузес Карвър го измъкна изпод потника си, погледна го за момент, сетне вдигна очи към Роланд, усмихна се и отново сведе поглед към кръстчето. После духна лекичко към разпятието. Косъмчетата по ръцете на Стрелеца настръхнаха, щом чу гласа на Сузана — едва доловим, сякаш идещ нейде от много, много далеч.
— Погребахме Пимси под ябълковото дърво…
В следващия миг изчезна и тишината увисна тежко между четиримата. Моузес Карвър се намръщи и тъкмо си пое дъх, за да духне отново, когато провлеченият говор на Джон Кълъм изпълни внезапно помещението, като че ли идваше не от разпятието, а от въздуха над тях.
— Дадохме всичко от себе си, партньоре — паартньоорее — и се надявам да е било достатъчно. Винаги съм знаел, че туй нивгаж не е било мою, затуй ги го връщам. Ти добре знайш де да го заровиш, тъй че… — в този момент гласът му, който заглъхваше още от „нивгаж“, стана недоловим дори за изключителния слух на Роланд. Той обаче беше чул достатъчно. Стрелеца взе кръстчето на леля Талита, което й бе обещал да зарови в подножието на Тъмната кула, и го сложи на врата си. Беше се върнало при него, и защо не? Нима ка не беше като колело?
— Благодаря ти, сай Карвър — рече. — Благодаря ти заради мен, заради ка-тета, който имах някога, и заради жената, която ми даде този кръст.
— Не благодари на мен — отвърна Моузес Карвър. — Трябва да благодариш на Джон Кълъм. Даде ми го на смъртния си одър. Яка гърбина имаше този човек.
— Аз… — започна Роланд и в продължение на няколко секунди не можа да каже нищо. Сърцето му преливаше. — Аз искам да благодаря на всички вас — продума накрая. След което наведе глава, допрял юмрук до челото си и затворил очи.
Когато отново ги отвори, видя, че Моузес Карвър е протегнал към него тънките си старчески ръце.
— Настана време ние да продължим по нашия път, а ти — по своя — заяви столетникът. — Прегърни ме, Роланд, целуни бузата ми за сбогом, ако ти е угодно, и си мисли за момичето ми, защото искам да кажа „сбогом“ и на нея, ако е възможно.
Стрелеца направи както му бе казано и в един друг свят, докато дремеше във влака, отнасящ я към Федик, Сузана докосна бузата си с ръка, защото изведнъж й се стори, че татко Моуз стои до нея, прегръща я силно и шепти: „Сбогом, късмет и на добър час.“