— Аха — кимна спътникът й, давайки си вид, че разбира думите й.
— Мога ли да те попитам нещо, Роланд? — попита тя.
Той кимна.
— Когато спасихме писателя, не спасихме ли също така и света? Защото имам подобно чувство…
— Да — рече Стрелеца.
— Как така един автор, който дори не е кой знае колко добър — твърдя това, тъй като съм чела четири или пет от книгите му, — може да е свързан със съдбата на целия свят? Или със съдбата на вселената?
— Щом не е толкова добър, защо не си спряла на първата книга?
Госпожа Тасенбаум се усмихна.
— Гледай как ме заби. Не отричам, че пише увлекателно — историите му винаги са разказани много добре, — но няма никакъв усет за езика. Отговорих на въпроса ти, сега ти отговори на моя. Бог ми е свидетел, че има писатели, които смятат, че целият свят зависи от онова, което пишат. Веднага се сещам за Норман Мейлър, за Шърли Хазард и за Джон Ъпдайк. Но явно в конкретния случай това важи в буквалния смисъл. Можеш ли да ми кажеш защо е така?
Роланд вдигна рамене.
— Той чува верните гласове и пее верните песни. Ка, с други думи.
Беше ред на Айрийн Тасенбаум да си придаде разбиращ вид.
ПЕТНАЙСЕТ
Лимузината ги откара до някаква сграда със зелен навес над входа. Отпред стоеше мъж с елегантно ушит костюм, а стъпалата, водещи до вратата, бяха преградени с жълта лента. На нея бе написано нещо, което Роланд не можеше да прочете.
— „ПОЛИЦЕЙСКО РАЗСЛЕДВАНЕ. ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ — прочете Айрийн Тасенбаум вместо него. — Струва ми се, че тази лента стои тук от доста време. Обикновено ги махат, след като свършат със снимките и отпечатъците. Трябва да имаш доста влиятелни приятели.
Стрелеца беше сигурен, че ограждението е стояло тук поне три седмици — приблизително преди толкова време Джейк и татко Калахан бяха влезли в „Дикси Пиг“. Макар да бяха сигурни, че ще намерят смъртта си, бяха продължили напред. Той видя, че в чашата на спътницата му е останал малко алкохол и го гаврътна; отначало парещият му вкус го накара да се намръщи, ала сетне му стана приятно от начина, по който затопли вътрешностите му.
— По-добре ли си? — попита жената.
— Да, благодаря. — Той намести торбата с оризиите на рамото си и излезе навън, следван от Ко. Айрийн остана още малко в лимузината, за да размени няколко думи с шофьора, който явно бе успял да й уреди билет за връщане. Междувременно Роланд се провря под жълтата лента и застина неподвижно за момент, заслушан в глъчката на мегаполиса в този слънчев юнски ден, наслаждавайки се на младежкия му плам. Бе почти сигурен, че никога вече няма да зърне подобен град, и това навярно бе хубаво, защото му се струваше, че всички щяха да бледнеят в сравнение с Ню Йорк.
Стражът — който очевидно работеше за корпорация „Тет“, а не за полицията на града — се приближи към него и каза:
— Ако искате да влезете, сър, трябва да ми покажете нещо.
Стрелеца бръкна в торбата, взе увития в тениската вързоп, разгъна го и извади бащиния си револвер от кобура. Този път обаче не го предложи на човека срещу себе си, нито пък той изяви желание да го докосне. Единственото, което направи стражът, бе да разгледа изящната резба в края на цевта, след което кимна почтително и отстъпи.
— Ще ви отключа вратата, но вътре ще влезете сам. Разбирате това, нали?
Роланд, който бе прекарал почти целия си живот в самота, кимна.
В този миг Айрийн го хвана за лакътя, завъртя го към себе си и го прегърна през врата. Тъй като си беше купила обувки с ниски токчета, сега трябваше да повдигне брадичката си, за да го погледне в очите.
— Пази се, мой скъпи каубой — рече жената и го целуна леко по устата, след което се наведе да погали Ко. — И се грижи и за малкия каубой.
— Ще дам всичко от себе си — каза Роланд. — Ти ще запомниш ли обещанието си за гроба на Джейк?
— Роза — промълви тя. — Няма да забравя.
— Благодаря, сай. — Той остана загледан в нея още известно време, докато се съветваше със своите инстинкти — и с предчувствията си — и взе решение. Ръката му изчезна в торбата с оризиите, а когато се появи отново, вече държеше плика с обемистата книга… книгата, която Сузана нямаше да му прочете по време на последното им пътешествие. Когато я подаде на Айрийн Тасенбаум, тя се намръщи.
— Какво е това? Някаква книга?
— Да. От Стивън Кинг. Казва се „Безсъние“. Чела ли си я?