Тя се усмихна.
— Не. А ти?
— Не съм и няма да я прочета. Изглежда ми опасна.
— Не те разбирам.
— Струва ми се… тънка. — Мислеше си за каньона Айболт в Меджис.
Жената я вдигна.
— На мен пък ми изглежда прекалено дебела. Определено е от Стивън Кинг. Той пише на килограм, Америка купува на тон.
Роланд поклати глава.
— Добре де, няма значение. Заяждам се, защото никога не съм можела да се сбогувам. Искаш да я задържа, нали?
— Да.
— Добре. Може би, когато големият Стив излезе от болницата, ще си взема автограф. Както гледам, дължи ми поне това.
— Или целувка — рече Стрелеца и си открадна още една. След като книгата вече не бе в ръцете му, се чувстваше по-лек. По-свободен. В по-голяма безопасност. Той притегли жената в обятията си и я прегърна силно. Айрийн Тасенбаум отвърна със същата жар.
Сетне Роланд я пусна, допря юмрук до челото си и се обърна към вратата на „Дикси Пиг“. Отвори я и пристъпи вътре, без да се обръща. От опит знаеше, че така е най-лесно.
ШЕСТНАЙСЕТ
Хромираната табелка, която бе стояла навън, когато Джейк и татко Калахан бяха дошли тук, сега беше прибрана във фоайето. Роланд се спъна в нея, ала рефлексите му бяха бързи както винаги и той успя да я хване, преди да падне на пода. Той прочете внимателно надписа, ала единствената дума, която успя да разбере, бе „ЗАТВОРЕНО“. Оранжевото сияние на факлите, озарявали ресторанта, го нямаше — то бе заменено от захранвано от акумулатори аварийно осветление, което изпълваше трапезарията и преддверието със стерилния си блясък. Вляво се виждаше някаква арка, зад която имаше друга трапезария; в тази част на „Дикси Пиг“ цареше абсолютен мрак. Светлината от голямата зала стигаше колкото да освети края на дългата маса
— метър, метър и нещо, — след което помръкваше. Гобленът, за който му бе разказал Джейк, беше изчезнал — навярно се намираше или в най-близкия полицейски участък, или в нечия зловеща колекция. Роланд усещаше далечния мирис на печено месо — едва доловим и противен.
Три-четири от масите в голямата зала бяха преобърнати. Стрелеца забеляза петната по червения килим — тъмните определено бяха от кръв, а онова, което приличаше на жълтеникава гной, най-вероятно бе… нещо друго.
„Ххх ’рррли я! Гадна дрънкулка па Госсс ’ода на оссцете, х ’рррли я, ако ти стисска!“
И непоколебимият глас на отеца, отекващ смътно в ушите на Роланд:
„Няма да подлагам на съмнение вярата си заради твар като теб, сай.“
Татко Калахан. Още един от тези, които паднаха по пътя.
Стрелеца се сети за миниатюрната костенурка, скрита в подплатата на чантата, която бяха намерили в празния парцел, но не смяташе да губи време в търсенето й. Ако беше тук, със сигурност щеше да чуе гласа й, зовящ го в тишината. Не, този, който си бе присвоил гоблена с хранещите се вампири, със сигурност бе взел и статуетката, без да знае какво представлява — просто защото бе странна, красива и сякаш не бе от този свят. Лошо. Можеше да му помогне за нещо.
Стрелеца продължи напред, а Ко го следваше неотлъчно.
СЕДЕМНАЙСЕТ
Когато влезе в кухнята, се зачуди как ли са реагирали полицаите при първото си влизане тук. Бе готов да се обзаложи, че никога не са виждали нещо подобно в този град на стерилни машини и ярки неонови светлини. Това бе кухня, в която Хакс, готвачът, когото помнеше от младостта си (и под чиито безжизнени нозе той и приятелят му бяха разпилели трохи за птиците), би се чувствал като у дома си. Печките не бяха палени от седмици, но мирисът на месото, печено тук — от онази разновидност, известна като „опърлено прасе“ — беше остър и гаден. Тук се виждаха още признаци на стълкновения — на зелените плочки на пода се търкаляше тава за кейкове, а върху една от плочите за готвене чернееха засъхнали кървави петна. Роланд си представи как Джейк си пробива път през кухнята, недосегаем за паниката, и как се спира пред ратайчето, за да се осведоми как да излезе оттук.
„Как се казваш, друже?“
„Джокабим ми викат, син съм на Хоса.“
Момчето му бе разказало тази история, но не паметта на Роланд я възкреси в съзнанието му, а гласовете на мъртвите. Беше чувал подобни гласове и преди и веднага ги разпозна.