ОСЕМНАЙСЕТ
Ко пое водачеството, както бе сторил и последния път, когато беше тук. Можеше да подуши мириса на Ейк — едва доловим и тъжен. Ейк бе отишъл напред, ала не беше много далеч; той беше добър, Ейк бе добър и когато времето му настъпеше — когато задачата, която Ейк му бе дал, бъдеше изпълнена — Ко щеше да го настигне и отново щяха да са заедно. Обонянието му бе силно и той щеше да намери по-прясна миризма от тази, щом му дойдеше времето. Ейк го бе спасил както от сигурна смърт, така и от самотата и срама, след като рунтавелкото беше прогонен от своя тет.
Междувременно трябваше да свърши тази работа. Той поведе мъжа Олан през кухненския склад. Тайната врата към стълбите беше затворена, но мъжът Олан започна търпеливо да опипва рафтовете с консерви и кутии и най-накрая намери начин да я отвори. Всичко си беше както преди — безкрайното стълбище с мъждукащите крушки и влажния мирис на плесен и пръст. Можеше да подуши плъховете, тичащи в стените; плъхове и други твари, като онези хлебарки, които бе убил последния път, когато бяха тук с Ейк. Тогава бе убил доста, ала с удоволствие щеше да схруска и още, ако се появяха отнякъде. Рунтавелкото искаше малките лечители отново да го предизвикат, но те, естествено, не го направиха; многокраките гадини се бояха от него, и то с пълно право, защото неговият род бе изконен враг на техния от незапомнени времена.
Ко заприпка надолу по стълбите, следван от мъжа Олан.
ДЕВЕТНАЙСЕТ
Минаха покрай запустялата будка за сувенири с пожълтелите й обявления („ПОСЛЕДЕН ШАНС ЗА ПОКУПКА НА СУВЕНИРИ ОТ НЮ ЙОРК“ и „ПОСЕТЕТЕ 11 СЕПТЕМВРИ 2001 ГОДИНА!“) и петнайсет минути по-късно — Роланд погледна часовника си, за да е сигурен за времето — стигнаха до мястото, където прашният под на коридора бе осеян със счупени стъкла. Стрелеца вдигна Ко на ръце, за да не пореже лапичките си, и двамата продължиха. От двете страни на прохода се виждаха изпотрошените останки на покрити със стъкло овални шахти. Когато Роланд надзърна в една от тях, видя назъбените очертания на някакви сложни машинарии. Тук почти бяха хванали Джейк, бяха го впримчили в някакъв мозъчен капан, ала момчето бе проявило достатъчно интелигентност и храброст, за да се измъкне. „Той преживя всичко освен един прекалено глупав и безотговорен човек, който не можеше да кара возилото си по пустия път — помисли си Роланд с горчивина. — Както и човека, който го заведе там — да не забравяме и този човек.“ В този миг Ко рязко излая и Стрелеца си даде сметка, че в гнева си към Брайън Смит (и себе си) е стиснал горкото животинче прекалено силно.
— Извинявай, Ко — рече и го спусна на земята.
Рунтавелкото заприпка напред, без да каже нищо, и не след дълго Роланд стигна до разпръснатите трупове на опустошителите, които преследваха момчето му от „Дикси Пиг“. Тук върху покрития с прах древен коридор се виждаха и следите, които той и Еди бяха оставили, когато дойдоха. В същия миг отново чу призрачен глас — този път на предводителя на опустошителите:
„Дозедих зе за имедо ди од лицедо ди, а бознах лицедо ди заради уздада ди. Зъждада узда гадо на майга ди, гоядо е духала з гев на Джон Варзън, дордедо дой излее земе…“
Стрелеца обърна трупа (който принадлежеше на хум на име Флахърти, чийто баща му бе втълпил страх от дракони, ала Роланд и пет пари не даваше за това) с върха на ботуша си и се вгледа в безжизненото лице, което бе започнало да се покрива с плесен. До него лежеше тахийнът с лице на хермелин, чиито последни думи бяха: „Бъди проклет тогава, чари-ка.“ А зад труповете на двамата и на останалите им мъртви другари се намираше вратата, която щеше да го изведе завинаги от Ключовия свят.
Стига все още да функционираше.
Рунтавелкото изприпка до портала и седна пред него, поглеждайки назад към Роланд. Зверчето дишаше тежко, но неговата дяволито-приятелска усмивка бе изчезнала от муцуната му. Стрелеца се доближи до вратата и сложи длан върху гладката й повърхност от призрачно дърво. Все още работеше… но това едва ли щеше да продължи дълго.
Той затвори очи и си представи как майка му се навежда над малкото му легълце (не знае от колко време спи в истинско легло вместо в бебешка люлка, но едва ли е отдавна); лицето й е истинска мозайка от пъстри багри, идещи от разноцветните прозорчета на детската му стая и тя — Габриеле Дисчейн, която впоследствие ще умре от същите тези ръце, които гали тъй нежно и любящо със своите; дъщеря на Кандор Високия, съпруга на Стивън и майка на Роланд — му пее песничка, за да приспи детето си и да го изпроводи в царството на онези сънища, които само децата познават: