Рожбо мила, отиди
и малини набери.
Чъссит, чассит, чиссит,
кошничката напълни си.
„Колко дълъг път изминах — помисли си той, докато галеше гладката повърхност на призрачното дърво. — Колко дълъг път изминах и колко много хора дарих с болка или смърт, а малцината, които спасих, спасих по случайност и това едва ли ще помогне на душата ми, ако имам такава Остана последното ми пътешествие… и явно няма да го извървя сам, стига само Сузана да пожелае да дойде с мен. Дано онова, което намеря накрая, ми стигне да напълня кошничката си.“
— Чиссит — каза Роланд и отвори очи в същия миг, в който и вратата се отвори. Той зърна как Ко прескача прага, чу пронизителния писък на бездната между световете и пристъпи напред, като затръшна вратата зад гърба си, без да погледне назад.
Четвърта глава
Федик (две гледни точки)
ЕДНО
Вижте колко светло е тук!
Предния път, когато бяхме тук, Федик бе мрачен и сив, но това си имаше своето обяснение — все пак градът не беше истинският Федик, а негов тодашен заместител; място, което Мия познаваше добре, спомняше си добре (както си спомняше и замъка Дискордия, където бе ходила често, преди обстоятелствата — в лицето на Уолтър о’ Дим — да я дарят с физическо тяло) и можеше лесно да пресъздаде по памет. Днес обаче изоставеното селище е обляно от ярка светлина, която ни заслепява (въпреки че без съмнение ще виждаме по-добре, когато очите ни се адаптират след сумрака на Тъндърклап и прохода под „Дикси Пиг“). Всяка сянка е така ясно очертана, сякаш е изрязана от черен картон, а небето е безоблачно и кристално синьо. Въздухът е мразовит. Вятърът, който вие покрай стрехите на запустелите къщи и бойниците на замъка „Дискордия“, навява лъх на есен и на самота. На гарата във Федик е спрял атомен локомотив с думите „ДУХЪТ НА ТОПЕКА“, изписани от двете страни на куршумоподобната му муцуна. Гладките прозорци на кабината са станали почти непроницаеми заради пустинните песъчинки, които са ги обсипвали в продължение на столетия, но това няма никакво значение. „Духът на Топека“ вече е направил последното си пътуване, а дори когато се движеше редовно по маршрута си, е бил управляван не от хора, а от компютър. Зад локомотива се виждат само три вагона — когато пое за последен път от станция Тъндърклап, бяха дванайсет, както и когато пристигна в този призрачен град, но…
Да, това е историята на Сузана и ние ще я чуем, когато я разкаже на човека, когото нарича свой дин, след като той отново се сдобие с ка-тет, който да ръководи. Ето я и самата Сузана — седи на същото място, където сме я виждали и преди — пред бар „Кучешкия впряг“. До коневръза е паркиран нейният стоманен жребец, който Еди бе нарекъл „триколесния скутер на Сюзи“. Студено й е и няма дори и пуловер, който да облече, но сърцето й нашепва, че чакането почти е свършило. Тя се надява сърцето й да не се лъже, защото това място е призрачно. Воят на вятъра й звучи като ужасените писъци на децата, които служителите на Пурпурния крал докарваха тук, за да съсипят телата им и да погубят разсъдъка им.
До ръждясалата постройка с метални стени от другата страна на улицата (експериментална станция „Дъга 16“, ако сте забравили) се виждат сивите коне-киборги. След последния път, когато бяхме тук, още няколко са се катурнали; още няколко клатят неспир глави напред-назад, сякаш се опитват да видят ездачите, които ще дойдат и ще ги развържат. Това обаче никога няма да се случи, защото Разрушителите вече са освободени и не се нуждаят от детски мозъчета, които да увеличават способностите на надарените им глави.
А сега погледнете натам! Най-накрая дойде моментът, който жената очакваше търпеливо през целия ден, както и през вчерашния, и предишния, когато Тед Бротиган, Динки Ърншоу и неколцина други (без Шийми, който стигна до полянката в края на пътя, кажете „сбогом“) се разделиха с нея. Вратата на Когана се отваря и оттам излиза един мъж. Първото нещо, което Сузана забелязва, е, че накуцването му е изчезнало. Сетне вижда новите му дънки и риза. Добре му стоят, но иначе е също толкова неподготвен за студеното време, както и тя. Новодошлият носи пухкаво зверче с остри ушички. Дотук добре, ала къде е момчето, което по принцип трябва да носи животинчето? Момчето го няма и сърцето й се изпълва с мъка. Обаче не е кой знае колко изненадана, защото дълбоко в сърцето си знае това, също както този мъж (този прокълнат мъж) веднага би узнал, ако с нея се случеше нещо подобно.