Тя се плъзга на земята и започва да пълзи на ръце и колене по тротоара. Когато стига до прашната улица, вдига ръка във въздуха и извиква:
— Роланд! Хей, Стрелецо! Тук съм!
Мъжът я вижда и й махва в отговор, след което се навежда и пуска зверчето на земята. Ко се втурва към нея, привел глава и прилепил уши към черепа си. Тича с бързината и грацията на невестулка, носеща се над снежните преспи. Когато е на два метра от нея (най-малко два метра), рунтавелкото скача във въздуха и прелита над прашната улица. Тъмнокожата жена го улавя като самоотвержен защитник, готов на всичко, за да спаси отбора си — силата на удара изкарва въздуха от дробовете й и я запраща в праха, ала първото нещо, което тя прави, след като отново си поема дъх, е да избухне в смях. Сузана продължава да се смее, когато рунтавелкото опира късичките си предни крачка върху гърдите й, а задните — на корема й, и започва да ближе бузите, носа и очите й, докато маха радостно с опашка.
— Стига! — вика тя, останала без дъх от смях. — Стига, миличко! Спри, преди да си ме убило!
В мига, в който чува думите си, изплъзнали се от устата й, смехът й внезапно секва. Ко слиза от нея, вдига муцунка към празното синьо око на небето и надава протяжен вой, който й съобщава всичко, което жената трябва да узнае (ако случайно не го е разбрала досега). Защото рунтавелкото може да се изразява доста по-красноречиво от няколкото думи, които обича да повтаря.
Безногата жена се надига и изтупва праха от ризата си. В същия миг върху нея надвисва сянка. Тя поглежда нагоре, ала отначало не може да види лицето на Роланд, защото главата му е точно пред слънцето и то е сътворило ослепителен ореол около него. Чертите му са изгубени в чернотата.
Той протяга ръце към нея.
Част от нея изобщо не иска да ги докосне — и нима не я разбирате? Част от нея иска да зареже всичко още тук и да го изпрати сам в Ужасните земи. Без значение какво би искал Еди. Без значение какво би искал Джейк. Този тъмен силует със заслепяващ ореол я бе изтръгнал от уютния й живот (о, да, и тя си имаше своите демони — сред които имаше един особено зъл, — но нали всички сме така?) и я бе запознал първо с любовта, после с болката и накрая с ужаса и загубата. Сделката определено не се развиваше в нейна полза, казано с други думи. Тази даряваща с гибел ръка бе отговорна за скръбта й, този странстващ рицар, дошъл от стария свят със старите си ботуши и смъртоносните си оръжия, поклащащи се на хълбоците му. Това обаче са сълзливи заблуди, наивни мечти и някогашната Одета без съмнение би им се присмяла. Ала тя се е променила — той я е променил — и сега си дава сметка, че ако някой има право да се поддава на сълзливи заблуди и наивни мечти, то това е Сузана, дъщеря на Дан.
Част от нея искаше да го отпрати — но не да сложи край на странстването му или да сломи духа му (само смъртта би била способна на това), а да отнеме искрицата светлина, останала в очите му, и да го накаже за безмилостната му, несъзнателна жестокост. Ка обаче е колелото, към което всички ние сме привързани, и когато то се завърти, ние също се завъртаме с него — първо се издигаме към небесата, а после се спускаме към ада, а мозъците ни кипят в черепите ни. Ето защо вместо да му обърне гръб…
ДВЕ
Вместо да му обърне гръб (както жадуваше част от нея), Сузана пое ръцете на Роланд. Той я притегли в обятията си и когато се опита да я целуне по бузата, обърна лицето си така, че устните му се притиснаха в нейните. „Нека му покажа, че съм направила своя избор — помисли си тя. — Нека му покажа, че щом съм тук, значи съм тук до края. Господ да ми е на помощ, ще бъда с него до края.“
ТРИ
В магазинчето „Шапки и дамски облекла“ имаше дрехи, ала I е се разпаднаха в мига, в който ги докоснаха — молците и годините си бяха казали думата. В странноприемницата на Федик („Тихи стаи, дубри легла“) Роланд откри ракла, пълна с одеяла, и чвамата се увиха с тях. Те миришеха на мухъл и застояло, но следобедният ветрец разсейваше донякъде неприятната миризма. Решена да изтръгне наведнъж болката от душата си, Сузана попита своя дин какво се е случило с Джейк.
— Пак този писател значи — горчиво въздъхна тя, докато бършеше сълзите си. — Господ да го прокълне.