— Сега ме чуй много добре и помисли добре, Сузана. Думата „Дондейл“ говори ли ти нещо?
Ко погледна нагоре с блеснали очи.
Жената се замисли.
— Имам чувството, че съм го чувала някъде — намръщи се тя, — но не мога да се сетя нищо повече. Защо?
Тогава Стрелеца й каза това, в което вярваше; че когато Еди е лежал на смъртния си одър, е бил озарен от видение за някакво същество… място… или човек. Нещо, наречено Дондейл. Еди бе предал това на Джейк, Джейк го бе предал на Ко, а той го беше предал на Роланд.
Сузана смръщи вежди.
— Ами ако думата изобщо не е тази? — попита скептично тя.
— Като деца играехме на една игра, наречена „развален телефон“. Сядахме един до друг, първото хлапе си намисляше някаква дума или фраза и я прошепваше на другарчето си. Само веднъж — без никакво повтаряне. Следващото дете предаваше нататък думата — или по-скоро онова, което си мислеше, че е чуло — и така до края на редичката. Когато стигнеше до последното хлапе, в повечето случаи тя нямаше нищо общо с първоначално измислената фраза и падаше голям смях. Само дето ако сега сме объркали нещо, едва ли ще ни е до смях.
— Ами — рече Стрелеца — да се надяваме, че сме я чули правилно. Може пък да не означава нищо — добави, макар че се съмняваше в това.
— Какво ще използваме за дрехи, ако стане още по-студено? — попита Сузана.
— Не се притеснявай за това; все ще измисля нещо — успокои я нейният дин. — Проблемът ни е друг — откъде да намерим нещо за ядене. Предполагам, че ако се наложи, ще можем да открием склада за продукти на Найджъл…
— Не искам да се връщам под Когана, докато не стане наложително — отсече жената. — Не може да няма някаква кухня близо до лечебницата; все с нещо са ги хранели горките деца, нали?
Стрелеца обмисли тази идея, сетне кимна. Никак не беше лоша.
— Да отидем още сега — предложи той. — Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце.
ЧЕТИРИ
На „Търтълбек Лейн“ през август 2002 година Стивън Кинг внезапно се пробужда от съня си за Федик. „Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце“ — напечатва той и думите веднага се появяват на екрана пред него. Това е краят на една от „подглавите“, както ги нарича, ала това не означава, че е приключил с работата си за деня. Приключването на работата за деня зависи от онова, което чува. Или по-точно казано — от онова, което не чува. Това, за което се ослушва, е Вес’-Ка Ган, Песента на Костенурката. Този път музиката, която понякога е едва доловима, а друг път е направо оглушителна, секва. Утре пак ще се появи. Поне така е ставало винаги досега.
Той натиска едновременно „CONTROL“ и „S“ и се чува тихо прозвънване, сигнализиращо, че написаният днес материал е записан. Сетне писателят се надига от стола, мръщейки се заради болката в хълбока си, и отива до прозореца на кабинета си. Той гледа към алеята, спускаща се под стръмен ъгъл към пътя, където вече рядко се разхожда (а на главния път — шосе № 7 — никога не излиза). Тази сутрин хълбокът го боли особено много, а мускулите на бедрата му направо пламтят. Той потрива болното място, докато се взира навън.
„Роланд, мръснико, как ми върна ми обратно болката!“ — мисли си Кинг. Тя пронизва десния му крак като пламтящо въже, можете ли да кажете Госпот, можете ли да кажете Госпот-Бомб, и той е този, при когото тя се спира накрая. Изминаха три години от инцидента, който едва не отне живота му, ала болката още не си е отишла. Е, не може да отрече, че е намаляла — човешкото тяло разполага с изумителни ресурси за изцеляване, но понякога е просто нетърпима. Единствено когато пише, не се сеща за нея — писането е нещо като добър тодаш, — ала щом прекара няколко часа на бюрото си, хълбокът му разпраща болезнените си импулси по цялото му тяло.
Мисли си за Джейк. Ужасно съжалява, че момчето умира, и предполага, че когато последният том бъде публикуван, читателите просто ще побеснеят. И защо не? Та някои от тях познават Джейк Чеймбърс от двайсет лета, почти два пъти повече от годините, които момчето всъщност е изживяло. О, да, ще побеснеят и още как, и когато им признае, че на него му е също толкова мъчно, колкото и на тях, че е не по-малко изненадан от тях, дали изобщо някой ще му повярва? Не го виждам на снимката, както обичаше да казва собственият му дядо. Мисли си за „Мизъри“ за Ани Уилкс, която нарича Пол Шелдън дърт мръсник, задето се е опитал да се отърве от тъпата, празноглава Мизъри Частейн. Ани, която крещи, че Пол бил писателят и че писателят е нещо като Господ за героите си — не би могъл да убие който и да е от тях, ако наистина не го иска.