— В стаята зад този прозорец ще отида — каза Роланд, почуквайки по стъклото, покриващо картината. — Тук ще завърши моят поход. — Говореше с нисък, изпълнен с благоговение глас. — Тази картина не е нарисувана по нечий сън, Сузана. Имам чувството, че мога да докосна грапавата повърхност на всяка тухла. Съгласна ли си?
— Да. — Това бе всичко, което можа да каже. Картината в кабинета на покойния Ричард Сейър я бе оставила без дъх. Изведнъж всичко изглеждаше възможно. Краят на мисията им се виждаше, буквално казано, пред очите им.
— Човекът, който е нарисувал това, трябва да е бил там — рече Стрелеца. — Навярно стативът му е бил разположен сред розите.
— Патрик Данвил — промърмори тя. — Същият подпис като на картината с Мордред и мъртвия кон.
— Виждам го много добре.
— А виждаш ли пътеката сред розите, която води до стълбите в подножието?
— Да. Деветнайсет стъпала. Сигурен съм в това. Чиссит. А облаците отгоре…
Тя също ги виждаше. Образуваха нещо като водовъртеж, преди да се отдалечат от Кулата и да се насочат към Портала на Костенурката на другия край на Лъча, който следваха Роланд и неговия ка-тет (вече разрушен, кажете „сбогом“). Тогава Сузана забеляза и нещо друго — балконите с парапети от ковано желязо, разположени на петнайсетина метра един от друг. На втория от тях се виждаше червеникаво петно с три бели петънца до него — лице, което бе твърде малко, за да се различат чертите му, и вдигнати във въздуха ръце.
— Това Пурпурният крал ли е? — попита тя, посочвайки фигурката. Боеше се да доближи прекалено пръста си до стъклото над нея, сякаш очакваше тя внезапно да се съживи и да я дръпне в картината.
— Да — отговори нейният дин. — Заключен извън единственото, което нявга е желал.
— Значи можем да се изкачим по стълбите и да минем покрай него, като пътьом му покажем старата малинка. — Роланд я изгледа озадачено и Сузана му се изплези, илюстрирайки нагледно какво искаше да каже.
Той се усмихна, ала усмивката му бе уморена и разсеяна.
— Не мисля, че ще бъде толкова лесно — каза.
Сузана въздъхна.
— Честно казано, и аз.
Бяха намерили онова, за което бяха дошли — както и нещо повече, — ала още не им се тръгваше оттук. Не можеха да откъснат очи от картината. Тъмнокожата жена попита Стрелеца не би ли искал да я вземат със себе си. Навярно не би представлявало никаква трудност да я изрежат от рамката с ножа за писма на бюрото на Сейър и да я навият на руло. Роланд обмисли тази идея и поклати глава. В нея пулсираше някакъв зъл живот, който можеше да привлече неподходящо внимание, както нощните пеперуди биваха привличани от ярката светлина. Дори случаят да не бе такъв, Стрелеца си мислеше, че и двамата можеха да прекарат твърде много време в съ-зерцаване на нарисуваното. Картината можеше да отвлече вниманието им или — нещо още по-лошо — дори да ги хипнотизира.
„Накрая нищо чудно да се окаже поредният капан за ума — помисли си Роланд. — Като «Безсъние».“
— Ще я оставим — каза гой. — Съвсем скоро — след няколко месеца, а може би и седмици — ще гледаме оригинала, а не рисунката му.
— Сигурен ли си? — въодушеви се Сузана. — Роланд, сигурен ли си?
— Истина ти казвам.
— И тримата? Или двамата с Ко също ще трябва да умрем, за да стигнеш до Кулата? В крайна сметка ти започна пътешествието си сам, нали така? Навярно трябва и да го завършиш по този начин. Писателят не би ли искал точно това?
— Това не означава, че може да го направи — заяви Роланд. — Стивън Кинг не е водата, Сузана — той е само улеят, по който тя тече.
— Разбирам какво казваш, макар и да не съм напълно сигурна, че ти вярвам.
Нейният дин също не беше напълно сигурен. Мислеше да посочи на спътницата си, че Кътбърт и Алан бяха с него в началото на похода му — в Меджис, — и когато потеглиха от Гилеад, Джейми Де Къри се бе присъединил към тях, превръщайки трито в квартет. Ала пътешествието му бе започнало дълго преди битката при Джерико Хил и наистина по онова време беше съвсем сам.