— Не знам… — започна спътницата му, когато Ко заприпка по един по-светъл коридор (сравнително по-светъл — половината лампи бяха изгорели, а повечето плочки бяха паднали от стените разкривайки тъмната, сълзяща почва отдолу). Рунтавелкото приседна пред една невъобразима плетеница от стъпки и погледна към Роланд и Сузана, сякаш питаше: „Това ли искахте?“
— Да — изрече безногата жена, очевидно облекчена. — Точно така. Гледай, точно както ти казах. — Посочи към вратата с надпис „ТЕАТЪР «ФОРД», 1865, ВИЖТЕ УБИЙСТВОТО НА ЛИНКЪЛН“. До него под стъклена витрина се виждаше плакат на „Нашият американски братовчед“, който сякаш бе отпечатан предния ден. — Това, което търсим, е съвсем наблизо, след два завоя наляво и един надясно. Както и да е, ще го позная, щом го видя.
Роланд не каза нищо. В ума му се въртеше една ужасна идея, която не искаше да сподели със Сузана — че лабиринтът от проходи и тунели тук долу може би се местеше също като посоките на компаса в онова, което наричаше „света отгоре“. И ако наистина бе така, здравата я бяха загазили.
Долу бе горещо и скоро и двамата започнаха обилно да се потят. Ко хриптеше тежко и равномерно, но все така неотклонно подтичваше покрай лявата пета на Стрелеца. По земята вече нямаше прах и следите, които им служеха за ориентир, също изчезнаха. Неведомите звуци зад вратите обаче ставаха все по-силни и по-силни и докато минаваха покрай една от тях, нещо от другата страна се блъсна в нея с такава сила, че за малко да я изкърти от рамката. Рунтавелкото изджавка, прилепил уши към черепа си, а Сузана нададе сподавен вик.
— Спокойно, Ко — каза Роланд. — Не може да премине отвъд. Никой от тях не може да премине отвъд.
— Сигурен ли си? — сбърчи вежди спътницата му.
— Да — категорично отсече Стрелеца, ала всъщност изобщо не беше сигурен. Той се сети за един от лафовете на Еди — „Край на залаганията — който заложил, заложил“.
Те заобикаляха локвите, като внимаваха да не докосват снега, които излъчваха вещерско сияние, защото това бе недвусмислено свидетелство за радиоактивност. Когато наближиха една спукана тръба, бълваща зеленикави изпарения, Сузана предложи да не дишат, докато минават покрай нея, и нейният дин одобри идеята й.
Трийсет-четирийсет метра по-нататък тя го накара да спрат.
— Не знам, Роланд… — започна неуверено. Спътникът й усещаше паниката, стаена в гласа й. — Мислех си, че съм се ориентирала, когато видях онази врата към убийството на Линкълн, но сега… Вече всичко… — Гласът й потрепери и Роланд чу как тя си поема дълбоко дъх, напрягайки всичките си сили, за да възвърне самообладанието си. — Всичко ми изглежда различно. А тези звуци… как само влизат в главата ти…
Стрелеца прекрасно знаеше какво имаше предвид Сузана. Вляво от тях се виждаше необозначена врата, зловещо изкривена на пантите си; в горната й част имаше процеп и оттам се разнасяше онзи дисхармоничен звън на тодашните камбанки, толкова противен и неустоим едновременно. Звукът бе придружен от отвратителното зловоние, което сякаш извираше на талази от пролуката. Роланд очакваше всеки момент жената да му предложи да се върнат обратно, докато все още можеха, и да преосмислят идеята за минаване под замъка, ето защо каза:
— Нека видим какво има там. Поне е малко по-светло в сравнение с тук.
Ала щом наближиха звездообразната ротонда, където се съединяваха множество проходи и покрити с плочки коридори, той усети как Сузана се размърда и тялото й се опъна като струна.
— Погледни натам! — извика тя. — Оная купчина отломки! С Тед и Динки минахме оттук! Минахме оттук, Роланд, много добре си спомням!
Таванът явно се беше продънил и се бе натрупала цяла планина от изпотрошени плочки, стъкла и купища жици, покрити с дебел слой прах. Съвсем наблизо се виждаха следи от стъпки.
— Точно тук! — продължаваше да се вълнува Сузана. — Помня как Тед измърмори: „Май това е било нещо като главна улица“, а Динки се съгласи с него. Дани Ростов каза, че преди много време, навярно когато Пурпурният крал е направил онова, с което е помрачил Тъндърклап, хората използвали точно този път, за да се махнат от това място. Само че оставили част от мислите си тук. Попитах я какво е усещането и тя ми рече, че било като остатъците от сапунена пяна по стените на ваната, след като си източил водата. „Не е хубаво“, каза ми Дани. Фред го маркира и продължихме към лечебницата. Не искам да се изхвърлям, но мисля, че нещата се наредиха.