Вече започваше да се задъхва. Въздухът бе влажен и Стрелеца усещаше как топлината малко по малко си отива, заменена от нахлуващия студ. По стените се виждаха плакати, изгнили до такава степен, че едва ли някой би могъл да разчете какво бе написано на тях. Единственият постер в що-годе запазено общо състояние показваше мъж, току-що изгубил битката с тигър на древна арена. Голямата котка тъкмо изтръгваше кървава плетеница черва от разпорения корем на пищящия боец, а зрителите като че ли щяха да полудеят от възторг. Под плаката имаше надпис на десетина езика, вторият от които бе на английски. „ПОСЕТЕТЕ ЦИРК «МАКСИМУС»! ЩЕ УМРЕТЕ ОТ КЕФ!“, гласеше той.
— Господи, Роланд! — въздъхна жената. — Господи боже мой, що за хора са живели тук?
Стрелеца нищо не каза, въпреки че прекрасно знаеше отговора — това бяха хора, изгубили разсъдъка си.
ДЕСЕТ
През стотина метра се натъкваха на неголеми стълбища, които ги отвеждаха все по-надълбоко в земните недра. След като изминаха около половин километър (според пресмятанията на Сузана), стигнаха до порта, разбита на трески (най-вероятно от някакво голямо превозно средство). Тук имаше още скелети — толкова много, че Роланд трябваше да стъпи върху някои от тях, за да продължи напред. Вместо да изхрущят, костите им се чупеха с мляскащ звук, отделяйки противна миризма на мухъл и разложение. Повечето от плочките над труповете бяха изпопадали, а тези, които стояха още по местата си, бяха нашарени с дупки от куршуми. „Престрелка, значи“, помисли си Сузана и тъкмо понечи да го каже, когато онзи глух, тътнещ звук се разнесе отново — този път бе по-силен и сякаш се чуваше от по-близо. Жената погледна през рамо, ала не видя нищо. На петдесетина метра зад тях лампите изгасваха една след друга.
— Не искам да ме смяташ за параноичка, Роланд, но мисля, че ни следят.
— Знам, че е така — отвърна нейният дин.
— Искаш ли да изпратя един куршум в тунела? — попита тя. — А може би оризия? Свистенето на чинията може да ги изплаши.
— Не.
— Защо не?
— Може би все още не знае какви сме. Стреляш ли обаче… ще разбере.
Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае смисъла на думите му; Роланд не беше сигурен, че куршумите — или оризиите — ще могат да спрат онова, което вървеше по дирите им. Или — още по-лошо — навярно бе сигурен в това.
Когато проговори отново, тя положи всички усилия гласът й да звучи спокойно и според нея се справи сравнително добре.
— Мислиш ли, че е нещо от процепа в земята?
— Възможно е — отвърна нейният дин. — Може и да е пришълец от пространствата на тодаша. Сега мълчи.
Стрелеца продължи да ускорява хода си и накрая се затича. Безногата жена бе изумена от издръжливостта му, след като болката в хълбока му бе изчезнала. Гърбът му се издигаше равномерно в унисон с дишането му — късите вдишвания се редуваха с дрезгави издишвания, напомнящи сподавени викове. Сузана би дала всичко, за да може да тича до него на собствените си крака — на силните си крака, които Джак Морт й бе отнел завинаги.
Глобусите над тях пулсираха енергично. Сега й бе по-лесно да наблюдава трептенето им, защото броят на функциониращите непрекъснато оредяваше. Двойната им сянка се простираше огромна напред, след което се скъсяваше, докато минаваха под следващата лампа. Осезаемо захладня, а керамичните плочи, покриващи пода на коридора, ставаха все по-неравни. На места назъбените им краища стърчаха подобно на грозен капан за непредпазливите. Ко обаче отбягваше тези препятствия с лекота, както и Роланд (поне засега).
Тъкмо щеше да каже, че от известно време не е чувала преследвача им, когато незнайното същество зад тях си пое хрипливо дъх. Тъмнокожата жена почувства как косата й се развява назад, сякаш въздухът в тунела бе засмукан с чудовищна сила. После се чу отвратително мляскане, което едва не я накара да изпищи. Каквото и да беше това зад тях, определено беше голямо.
Не.
Огромно.
ЕДИНАЙСЕТ
Спуснаха се по още едни стълби. Петдесет метра по-нататък се виждаха още три глобуса, ала отвъд тях цареше непрогледен мрак. Излющените стени на прохода и неравният, разлагащ се под свършваха в толкова дълбока бездна, че изглеждаше почти като плътна субстанция — сиви облаци сплъстена черна материя. Щяха да се гмурнат в нея, помисли си Сузана, и в началото силата на инерцията им щеше да ги понесе напред… После обаче черната субстанция щеше да ги отблъсне като пружина и те щяха да попаднат в лапите на онова, което се носеше зад тях. Навярно щеше да го зърне за миг — нещо толкова чудовищно и различно, че съзнанието й едва ли щеше да го възприеме, което можеше да се разгледа като проява на милосърдие, — след което съществото щеше да се хвърли напред и…