„О, мили Боже, дай ми време — помисли си тя. — Не искам да си отида така — да ме застрелят е едно, но да ме изядат жива в тъмното…“
Това бе съвсем друго нещо.
— По-бързо! — извика на Роланд и стегна бедрата си около кръста му, досущ като ездач, пришпорващ уморен кон.
Неизвестно как, но Стрелеца успя. Дишането му напомняше предсмъртно хриптене. Дробовете му не бяха свирили така, откакто бе танцувал комала. Ако продължеше в същия дух, сърцето му щеше да експлодира в гърдите му. Но…
— По-бързо, Текс! Напрегни всичките си сили, мамка му! Мисля, че имам един фокус в ръкава си, но ми трябва малко време, докато го измъкна оттам!
И там, в мрака под замъка Дискордия, Роланд направи точно това.
ДВАНАЙСЕТ
Сузана бръкна отново в торбата, извади фенерчето и го затъкна под мишницата си (давайки си сметка, че ако го изтърве, е свършено с тях), след което отвори кутията „Стърно“ и въздъхна облекчено, когато чу познатото изсъскване. Бе облекчена, но не и изненадана — ако вакуумният печат бе пробит, запалителният гел вътре щеше да се е изпарил отдавна и кутията да е доста по-лека.
— Роланд! — извика тя. — Роланд, трябват ми кибритени клечки!
— Джоба… на ризата! — изстреля задъхано той. — Вземи си ги сама!
Ала преди да го направи, тя изпусна фенерчето и то се търкулна между слабините й и гърба му; в същия миг ръцете й се изстреляха със светкавична бързина и тя успя да го хване точно преди да полети на земята. Сузана го сграбчи здраво и потопи дългата му дръжка в кутията „Стърно“. За да вземе една от клечките обаче й трябваше трета ръка, ето защо тя захвърли горивото. В торбата имаше още две кутии, но ако сега не станеше нищо, нямаше да има никакъв шанс да се добере до тях.
Съществото изрева отново — звучеше така, сякаш се намираше точно зад тях. Вече можеше да го подуши — миришеше на развалена риба, оставена на слънце.
Безногата жена се протегна над рамото на Роланд и извади една клечка от джоба му. Предполагаше, че има време само за една; в никакъв случай за две. Роланд и Еди можеха да ги възпламеняват върху ноктите на палците си, ала Дета Уокър владееше още по-ефектен номер и често го бе използвала, за да впечатлява белите момченца по евтините мотели, където се подвизаваше. Тя се ухили в тъмното, оголвайки зъби, и допря върха на клечката до горните си резци. „Еди, ако си тук, помогни ми, сладурче — помогни ми да го направя както трябва.“
Драсна клечката. Пламъчето опари устата й и тя почувства вкуса на сяра на езика си. Главата на клечката за малко да ослепи привикналите й към мрака очи, ала все пак виждаше поне дотолкова, че да я доближи до покрития с гел ствол на фенерчето. Горивният препарат пламна на секундата, превръщайки фенера във факла. Пламъкът й не беше особено силен, но и това бе нещо.
— Обърни се! — викна тя на своя дин.
Стрелеца мигновено се закова на място — без да задава въпроси или да протестира — и се завъртя. Сузана вдигна импровизираната си факла пред себе си и за миг и двамата зърнаха главата на нещо лигаво и осеяно с розови албиносови очички. Под тях се виждаше уста с размерите на врата, изпълнена с гърчещи се пипала. Пламъкът не бе твърде ярък, ала явно и това бе достатъчно в тези адски дълбини, за да накара съществото да се отдръпне. Преди да потъне в мрака, Сузана забеляза как многобройните му очички се затвориха и това я наведе на мисълта колко чувствителни навярно са, след като дори пламъче като това можеше да…
Треперливото сияние им позволи да видят, че от двете страни на коридора се издигат купчинки кости. Фенерчето в ръката й ставаше все по-горещо, а Ко лаеше като обезумял, вперил взор в тъмнината. Главата му беше наведена, той бе разкрачил късичките си крака и всяко косъмче по тялото му бе щръкнало в различна посока.
— Клекни, Роланд! — нареди тъмнокожата жена и нейният дин веднага се подчини, а тя побърза да му подаде пламтящото фенерче. Съществото в мрака отново нададе смразяващ рев и Сузана различи очертанията му в мрака. Светлината отслабваше и то малко по малко се приближаваше към тях.
„Ако подът е мокър, свършено е с нас“, помисли си Сузана, ала бедрената кост, която напипа, беше суха. Възможно бе осезанието й да я е подвело — все пак тя ясно чуваше капещата вода от тавана, — но не й се вярваше да е така.