Безногата жена се протегна и извади още една кутия „Стърно“, но халката за отваряне бе прекалено стегната и не можеше да отвори кутията. Нещото се приближаваше и тя видя за пръв път късичките му уродливи крачка под огромната безформена глава. Не беше червей, а по-скоро нещо като гигантска стоножка. Ко пристъпи пред нея, без да спира да лае, оголил зъби. Рунтавелкото щеше да е първата жертва на чудовището, ако не успееше да…
Тогава пръстът й най-накрая успя да надигне халката и се чу познатият съскащ звук. Роланд размахваше горящото фенерче, опитвайки се да влее малко живот в чезнещите пламъци (които можеха и да живнат малко, стига да имаше достатъчно гориво), и Сузана гледаше как отблясъците им танцуват бясно по излющените, гниещи стени.
Диаметърът на костта бе твърде голям за кутията. Наполовина измъкнала се от хамута, тъмнокожата жена бръкна вътре, извади шепа гел и започна да го маже по костта. Ако тя бе мокра, само щяха да удължат ужаса с няколко секунди, ала ако бе суха… Тогава…
Съществото бе пропълзяло още по-близо. Сузана забеляза, че сред пипалата, гърчещи се в устата му, се виждат и остри зъби. Всеки момент можеше да се нахвърли върху Ко, сграбчвайки го с бързината на гекон, улавящ летяща мушичка. Вонята на развалена риба беше станала нетърпима. Какво ли обаче се криеше зад нея? Какви ли гадости, за които дори не подозираха, ги очакваха?
Ала сега нямаше време да мисли за това.
Тя допря бедрената кост до пламъците, облизващи дръжката на фенерчето. Лумналият огън бе по-силен, отколкото очакваше — доста по-силен — и нещото изпищя от болка и изненада. Разнесе се отвратителен жвакащ звук — сякаш някой бе стиснал топка кал в гумена ръкавица — и чудовището отстъпи назад.
— Дай ми още кости — каза Сузана, когато Роланд захвърли фенерчето настрани. — И гледай да са сухи, чаткаш ли? — добави с гласа на Дета.
Все още дишайки тежко, Роланд изпълни заръката й.
ТРИНАЙСЕТ
Те продължиха напред по коридора — както и преди Роланд носеше Сузана, с тази разлика, че сега жената бе с гръб към него. Това бе трудно, но не и невъзможно; гърбът й щеше да я боли поне два дена след това, но само в случай че се измъкнеха оттук. „Тогава ще се наслаждавам на всяко пробождане“, каза си Сузана. Стрелеца още носеше тениската със стародавните дни на Бриджтън, която Айрийн Тасенбаум му беше купила. Сега я подаде на спътницата си, която я уви около основата на костта, а сетне вдигна факлата толкова високо, колкото можеше, стараейки се да не загуби равновесие. Сега Роланд не можеше да тича — Сузана щеше да се изхлузи от хамута, ако се опиташе да побегне — и вместо това поддържаше бърз ход, като от време на време се спираше, за да вдигне някоя подходяща кост. Ко съвсем скоро схвана идеята и започна да носи костите в устата си. Съществото продължаваше да ги следва и слузестата му кожа проблясваше пред погледа на тъмнокожата жена на определени интервали. Отвратителният жвакащ звук, който напомняше великански стъпки с пълни с кал ботуши, съпровождаше движенията му дори когато гнусното създание отстъпваше назад от колебливата светлина. Сузана предполагаше, че се дължеше на опашката му.
„Не може да няма опашка! — пищеше съзнанието й. — Опашка, която издава такива звуци, сякаш е пълна с вода, желе или полусъсирена кръв! Господи! Боже мой! Господи!“
Според безногата жена не само светлината ги предпазваше от атаката на чудовището, но и страхът му от огъня. Навярно съществото се бе прокрадвало след тях, докато бяха в онази част от прохода, където светещите глобуси все още работеха, мислейки си (ако можеше да мисли), че ще изчака и ще ги нападне, щом се озоват на тъмно. Сузана предполагаше, че ако то знаеше за достъпа им до огъня, навярно би затворило част от очите си (или всички) и би ги нападнало, докато разполагаха единствено с фенерчето. Сега късметът временно му бе изневерил, защото от костите бяха излезли изненадващо добри факли (идеята, че възстановяващият се Лъч им помага, изобщо не й дойде наум). Единственият въпрос бе дали запасите им от „Стърно“ щяха да са достатъчни. Сузана се опитваше да пести скъпоценното гориво, тъй като костите горяха от само себе си, щом ги запалиш — с изключение на тези, които бяха прекалено влажни, — ала нали все пак трябваше да ги запалиш, което бе почти невъзможно без „Стърно“. Вече бе отворила третата — и последна — кутия. В момента горчиво съжаляваше за първата, която бе захвърлила, когато съществото щеше да се хвърли отгоре им, но просто не знаеше какво друго би могла да стори. Искаше й се Роланд да се движи по-бързо, макар и да се досещаше, че нейният дин не можеше да тича с предишното си темпо, дори и Сузана да бе обърната с лице към него. Навярно бе способен на кратък спринт, но не и на нещо повече. Тъмнокожата жена усещаше как мускулите му под ризата потрепват — мъжът бе на границата на пълното изтощение.