— Според мен това е риск, който не можем да си позволим — заключи Роланд.
Макар и с неохота, Сузана реши, че мъжът беше прав.
ЧЕТИРИ
За техен късмет началото на тясната пътечка, лъкатушеща към Ужасните земи, беше равна и когато поеха нагоре по хълма, Стрелеца не възрази, щом Сузана излезе навън и заподскача зад каручката (наречена от нея „Луксозното такси на Хо Фат“), докато стигнаха до билото. Замъкът Дискордия оставаше все по-далеч зад тях и когато двете кули се скриха от погледа му, той посочи към скалната ниша до пътеката и каза:
— Тук ще лагеруваме, освен ако нямаш някакви възражения.
Така и направиха. Носеха достатъчно кости и парцали от униформи, за да запалят огън, ала Сузана знаеше, че горивото им няма да издържи дълго. Дрипите щяха да изгорят като вестник, а костите щяха да се превърнат на пепел, преди стрелките на новия часовник на Роланд (който той й показа с нещо като благоговение) да посочат полунощ. А през нощта най-вероятно нямаше да могат да запалят какъвто и да е огън и трябваше да се задоволят със студена храна от консервите. Тъмнокожата жена знаеше, че нещата можеха да бъдат далеч по-зле — според нея дневната температура бе около седем градуса, а и да не забравяме, че все пак имаха храна, — но какво ли не би дала за някой пуловер, да не говорим пък за наполеонки!
— Най-вероятно по-нататък ще намерим още неща, които да използваме за гориво — каза обнадеждено жената, когато огънят се разгоря (пламтящите кости миришеха ужасно и двамата бяха седнали откъм страната на вятъра). — Бурени… храсти… още кости… може би дори мъртво дърво.
— Едва ли — рече нейният дин. — Не и от тази страна на замъка на Пурпурния крал. Та тук няма дори дяволска трева, а тя расте навсякъде из Средния свят.
— Не можеш да си сигурен в това — изгледа го скептично тъмнокожата жена. Не беше в състояние да понесе мисълта за мразовитите дни, които ги очакваха, при положение, че най-дебелите им дрехи бяха за пролетен ден в Сентрал Парк.
— Мисля, че той е умъртвил земята, когато е помрачил Тъндърклап — въздъхна Роланд. — Тя и преди не е била кой знае колко плодородна, ала сега е направо ялова. Но човек трябва да е благодарен и за малкото. — Той се протегна и докосна пъпката, която бе избила на кожата й до долната й устна. — Преди сто години това можеше да се разпространи по цялото ти лице и да прояде кожата ти чак до костите, след което да проникне в мозъка ти и да те накара да обезумееш, преди да умреш.
— Рак? Радиация?
Стрелеца вдигна рамене, сякаш за да покаже, че нямаше никакво значение.
— От другата страна на замъка на Пурпурния крал можем да се натъкнем на пасища и гори, но тревата ще бъде погребана под снега, когато се доберем дотам, защото сезоните са обезумели. Усещам го във въздуха и го виждам в бързината, с която здрачът се спуска над деня.
Тя изстена, опитвайки се да имитира страх, ала това, което се получи, беше толкова истинско, че се изплаши. Ко наостри уши и се огледа наоколо.
— Защо не кажеш нещо по-приятно, Роланд? — попита безногата жена.
— Защото трябва да узнаеш истината — рече той. — Ще продължим напред, Сузана, ала няма да е никак лесно. В количката има достатъчно храна за цял месец… или повече, ако намалим дажбите си, което и ще сторим. Когато стигнем отново до земя, която е жива, ще потърсим животни, дори и да има сняг. Точно това ще ни трябва. И не защото ще се нуждаем от прясно месо, а защото ще ни трябват кожите им. Надявам се да не се стигне дотам, че да не можем без тях, но…
— Но се боиш, че ще стане точно така.
— Да — кимна Стрелеца. — Боя се, че ще стане точно така. Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ — не достатъчно силен, че да те убие, но неизменен, отнемащ по мъничко от енергията и телесните ти мазнини с всеки изминал миг. Боя се, че ни предстои наистина тежък преход. Ще видиш.
И тя наистина видя.
ПЕТ
„Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ.“
Дните не бяха толкова ужасни. Все пак се движеха, а движението раздвижваше кръвообращението им и напрягаше мускулите им. Откритите площи обаче изпълваха Сузана с ужас дори и денем — особено когато вятърът фучеше из необятните плата, покрити единствено с голи скали, щръкнали към синьото небе като червените пръсти на погребани каменни великани. Когато поеха под вихрушките от облаци, обозначаващи Пътя на Лъча, вятърът се усили още повече. Тя закриваше с длани лицето си, мразейки начина, по който усещаше пръстите си — вместо да се вкочанясат и да станат напълно безчувствени, те я щипеха като отворени рани. Очите й се пълнеха с вода и сълзите се стичаха по страните й. Тези следи никога не замръзваха, защото температурите не бяха толкова ниски, ала същевременно студът бе достатъчно жесток, за да превърне съществуването им в истински кошмар. За какво бе готова да продаде безсмъртната си душа по време на тези отвратителни дни и ужасни нощи? Понякога си казваше, че един пуловер би бил напълно достатъчен, а друг път си мислеше: „Не, скъпа, трябва да имаш малко самоуважение, дори сега. Готова ли си да прекараш цяла вечност в Ада — или в тодашния мрак, — само за някакъв си въшлив пуловер? Определено не!“