Добре де, може би не. Но ако дяволът-изкусител й подхвърлеше пухкава ушанка…
Толкова малко им трябваше, за да се почувстват добре. Не спираше да си мисли за това. Имаха храна, имаха и вода, защото на всеки двайсетина километра приблизително се натъкваха на помпи, които все още работеха и вадеха на повърхността струи ледена вода с минерален вкус от дълбините на Ужасните земи.
Ужасните земи. Имаше часове, дни и седмици, през които да размишлява над това словосъчетание. Какво бе направило тези земи ужасни? Отровената вода? Тукашната вода нямаше приятен вкус, ала не беше и отровна. Липсата на храна? Имаха храна, макар че впоследствие препитанието им щеше да се превърне в проблем, ако не откриеха повече. Междувременно на нея й дойде до гуша от телешката яхния с царевица, да не говорим за стафидите за закуска и стафидите за десерт. Ала поне разполагаха с храна. Гориво за тялото. Кое правеше Ужасните земи ужасни, при положение че не страдаш от липса на кльопачка и вода? Да наблюдаваш как небето се обагря в златисто и после в червеникавокафяво на запад; как става пурпурно и черно като катран на изток? Всеки ден мисълта за поредната безкрайна нощ, в която тримата щяха да се сгушат един до друг, докато вятърът фучи около скалите под студения взор на звездите, я изпълваше с нарастващ ужас. Вредом се простираше безкрайната пустош на леденото чистилище и ти си мислиш: „Само ако имах пуловер и ръкавици, щях да се чувствам добре. Само това ми трябва — пуловер и ръкавици. Защото всъщност не е чак толкова студено.“
Колко ли студено всъщност ставаше след залез слънце? Никога под нулата, беше сигурна тя, тъй като водата, която сипваше за Ко, нито веднъж не бе замръзвала. Тъмнокожата жена смяташе, че температурата пада до около пет градуса по Целзий в часовете между полунощ и разсъмване; а някои нощи сигурно бе нулева, защото виждаше тънички ледени висулки по ръба на гърнето, служещо вместо чиния на рунтавелкото.
Тя започна да наблюдава козината му. Отначало си казваше, че прави това само за да убие времето — любопитно й беше как протича метаболизмът на зверчето и до каква степен тази козина (тази разкошна козина, тази изключително пухкава козина) го топли. Постепенно обаче разпозна истинската същност на интереса си и завистта, криеща се в гласа на Дета: „На мънзъркия рунтавелник му няма нищо, кат’ падне нощта, нал’ тъй? Не, че как! Не мислиш ли, че кожата му ша стигне баш за два чифта ръкавици?“
Сузана мигновено прогонваше тези мисли, чудейки се дали човешкият дух можеше да падне още по-ниско в своя чудовищен егоизъм, ала в крайна сметка си казваше, че не иска да узнае.
С всеки изминал ден (и нощ) студът проникваше все по-дълбоко в тях, подобно на треска, която се забива все по-навътре в пръста ти. Спяха сгушени един до друг с Ко между тях, след което се завъртаха, за да стоплят и тези си страни, които бяха изложени на хапещия хлад. Възстановителният им сън никога не продължаваше дълго, без значение колко уморени се чувстваха. Когато луната започна да се топи, озарявайки мрака, те прекараха две седмици в нощни преходи, като спяха през деня. Така бе малко по-добре.
Единствените живи същества, които зърнаха, бяха едни големи черни птици, които летяха на фона на югоизточния хоризонт или се събираха по високите плата. Ако вятърът бе подходящ, Роланд и Сузана чуваха пискливите им, бъбриви разговори.
— Смяташ ли, че тези птици стават за ядене? — попита веднъж безногата жена. Луната почти бе изчезнала и те бяха възобновили дневните си преходи, за да могат да забележат навреме опасностите (на няколко пъти се натъкваха на дълбоки пукнатини, пресичащи пътеката им, а веднъж дори попаднаха на яма, която изглеждаше бездънна).