Жената се обърна към Стрелеца и го изгледа с блеснали очи.
— Дяволска трева — кимна той. — Навярно са я донесли тук за гнездото си — определено не е за да нахрани пиленцата си. Не и с това. Дяволската трева винаги изчезва последна, когато вървиш към Затънтените земи, и винаги се появява първа, когато се връщаш от тях (какъвто е нашият случай). Сега ме изслушай, Сузана — искам добре да ме чуеш и да изтикаш тази досадна кучка Дета колкото се може по-далеч. Не ми губи времето, като ми разправяш, че не е тук, защото виждам как танцува комала в очите ти.
Тъмнокожата жена изглеждаше първо изненадана, а сетне засегната, сякаш всеки момент щеше да възрази, ала нищо не каза. Просто завъртя глава настрани, а когато отново погледна към своя дин, дори тя не почувства присъствието на онази, която Стрелеца бе нарекъл „тази досадна кучка“. Явно и Роланд бе престанал да я вижда, защото продължи:
— Мисля, че съвсем скоро ще напуснем Ужасните земи, но за твое добро е да не вярваш на очите си — няколкото сгради и оскъдно павираните пътища, на които вероятно ще се натъкнем, не означават нито сигурност, нито цивилизация. Не ни дели голямо разстояние и от замъка му, Le Casse Roi Russe. Пурпурният крал почти със сигурност се е омел оттам, но може да ни е оставил капан. Искам да отвориш добре очите и ушите си, а ако възникне необходимост от съвещание, остави на мен да говоря.
— Какво знаеш ти, което да не знам? — попита го Сузана. — Какво премълчаваш?
— Нищо — отвърна той. Беше пределно искрен. — Просто усещам нещо, Сузана. Вече сме близо до целта си, без значение какво казва този часовник. Съвсем малко ни остава да победим в похода си. Ала моят учител Корт обичаше да казва, че има едно правило без никакви изключения — „преди победата идва изкушението“. И колкото по-голяма е победата, толкова по-силно е изкушението, с което трябва да се пребориш.
Безногата жена потръпна и обгърна тялото си с ръце.
— Всичко, което искам, е да съм на топло — каза тя. — Ако никой не ми предложи купчина сухи дърва и дебел памучен костюм, за да се откажа от Кулата, навярно ще сме заедно още известно време.
Роланд си припомни една от най-важните максими на Корт — „Никога не изговаряй най-лошото на глас!“ — ала предпочете да си замълчи. Той прибра внимателно часовника и се надигна, готов да продължат нататък.
Ала Сузана явно имаше да каже още нещо:
— Сънувах онзи другия. — Нямаше никаква нужда да уточнява кого имаше предвид. — Вече три дни поред. Как се движи по следите ни. Възможно ли е да е така?
— О, да — въздъхна Роланд. — И си мисля, че стомахът му е празен.
— Гладен, Мордред е гладен — изведнъж рече безногата жена. Беше чувала тези думи в съня си.
Отново потрепери.
СЕДЕМ
Пътеката, по която вървяха, се разшири и този следобед за пръв път видяха древните плочи на пътната настилка, подаващи се тук-там под каменистата почва. Пътят ставаше все по-широк и малко преди здрачаване стигнаха до място, където друга пътека (която вероятно също е била павирана в далечното минало) се сливаше с него. Сузана забеляза ръждивия стълб, който навярно бе поддържал уличен знак навремето, ала сега на върха му нямаше нищо. На следващия ден зърнаха и първата сграда от тази страна на Федик — полусрутена съборетина с някаква преобърната табела на останките от онова, което някога е било веранда. Зад нея се издигаше разхлопан хамбар. С помощта на Стрелеца тъмнокожата жена завъртя табелата и двамата прочетоха единствената дума — „КОНЮШНЯ“, под която се мъдреше до болка познатото им червено око.
— Мисля, че пътеката, по която вървим, навремето е била дилижансов път между замъка Дискордия и Le Casse Roi Russe. — каза Стрелеца. — Почти съм убеден в това.
Преминаха покрай още сгради и още пресичащи се пътища. Това бяха покрайнините на някогашен град или село — а може би и на голям мегаполис, разпрострял се около замъка на Пурпурния крал. Но за разлика от Луд например много малко бе останало от него. Пространството между порутените сгради беше обрасло с дяволска трева, но това бе единственият признак на живот. Студът беше по-силен от всякога. На четвъртата нощ след като бяха видели враните, се опитаха да лагеруват сред останките на една по-запазена постройка, ала и двамата доловиха шепнещите в тъмнината гласове. С безразличие, което се стори стряскащо на Сузана, Роланд веднага ги определи като „домашници“ и предложи да се върнат на улицата.