— Вода — каза той.
— Каква вода? — смръщи вежди жената. — Сигурен ли си?
Той кимна.
— Абсолютно. Но за нищо на света не бих пил от нея, дори да умирам от жажда.
— Това място е лошо — промълви тя, имайки предвид не само замъка, но и безименното селище с изкорубените
(втренчени)
къщи, сред които вървяха. — И… Роланд, това място не е пусто.
— Сузана, ако усещаш, че някои духове искат да влязат в главата ти, кажи им да се разкарат.
— Това ще свърши ли работа?
— Не съм сигурен — призна нейният дин, — ала съм чувал, че подобни твари трябва да получат разрешение, за да влязат, и са готови на какви ли не хитрости, за да го сторят.
Тъмнокожата жена бе чела „Дракула“ и бе слушала разказа на татко Калахан за Джирусълъмс Лот, ето защо разбра какво има предвид Стрелеца.
Той я хвана за раменете и внимателно я обърна с гръб към замъка — който в крайна сметка можеше изобщо да не се окаже черен, а само потъмнял от времето. Денят щеше да каже. В момента пътят им бе осветен от скрития зад облаците лунен сърп.
На мястото, където бяха спрели, се пресичаха няколко пътя, повечето от които бяха криви като изпотрошени пръсти. Този, към който Роланд насочи вниманието й обаче, бе идеално прав — и Сузана си даде сметка, че това е първата напълно права улица, която вижда, откакто влязоха в изоставеното селище. Настилката й бе гладка (и не от калдъръм) и тя водеше на югоизток — по протежението на Пътя на Лъча. Високо в небето позлатените от лунните лъчи облаци се носеха като процесия от лодки.
— Забелязваш ли онова тъмно петно на хоризонта? — попита Роланд.
— Да. Тъмно петно с някаква белееща се ивица пред него. Какво е това? Знаеш ли?
— Имам едно предположение, но не съм съвсем сигурен — отвърна Стрелеца. — Да си направим кратка почивка. Слънцето ще изгрее скоро и тогава въпросите ни ще получат отговор. Освен това не искам да се приближаваме до онзи замък посред нощ.
— Щом Пурпурния крал го няма и Пътят на Лъча се простира натам — посочи с ръка, — защо изобщо трябва да се отбиваме в проклетия му замък?
— Най-малкото за да се уверим, че наистина си е отишъл. А и току-виж успеем да погодим капан на този след нас. Не крия, че се съмнявам в това — той никак не е глупав, — ала е млад, а младите често са небрежни.
— Ще го убиеш ли?
Усмивката на Стрелеца изглеждаше смразяваща на сиянието на лунните лъчи.
— Без капка колебание — гласеше отговорът му.
ОСЕМ
На сутринта Сузана се събуди от трескавата си дрямка сред провизиите, струпани в задната част на рикшата, и видя Роланд, който стоеше прав и се взираше в Пътя на Лъча. Тя се надигна, движейки се извънредно внимателно, защото беше схваната и не й се искаше да падне. Имаше чувството, че костите й са като ледени висулки под плътта й, готови да се натрошат като стъкло.
— Какво виждаш? — попита я той.
На дневната светлина бялата ивица се оказа сняг, което не я изненада особено — все пак местността ставаше все по-планинска. Това, което я изненада обаче (и изпълни сърцето й с възторг), бяха дърветата, издигащи се отвъд този снежен пояс. Зелени дървета. Живи същества.
— О, Роланд, та те изглеждат прекрасно! — възкликна жената. — Дори и стъпили в снега, изглеждат прелестно! Не мислиш ли?
— Да — отвърна той, след което я вдигна високо и я обърна с гръб към посоката, от която бяха дошли. Отвъд мрачните предградия, осеяни със зловещи къщи, се виждаше част от Ужасните земи, които бяха прекосили — каменистите плата, сред които се издигаха възлестите закривени пръсти на високите скали.
— Помисли над това — рече Стрелеца. — Там, накъдето гледаш сега, се намира Федик. Отвъд Федик е Тъндърклап. Зад Тъндърклап са Калите и гората, която бележи границата между Средния и Крайния свят. По-нататък се намира Луд, а още по-нататък — Ривър Кросинг; нейде отвъд тях се намират Западното море и голямата пустиня Мохейн. Още по-далеч, изгубени в левгите и времето, лежат руините на онова, което е останало от Вътрешния свят. Баронствата. Гилеад. Места, където дори сега има хора, които помнят любовта и светлината.
— Да — кимна Сузана, без да го разбира.
— Това бе пътят, по който пое Пурпурният крал, за да излее злото, което носеше — каза Роланд. — Той възнамеряваше да тръгне по другия път, към Тъмната кула, ала дори в безумието си бе достатъчно благоразумен да не унищожи земята, през която трябваше да премине заедно със следовниците си. — Мъжът я притегли към себе си и я целуна по челото с такава нежност, че тя едва не заплака. — Тримата ще посетим този замък и ще поставим капан на Мордред, ако късметът се усмихне на нас и се намръщи на него. Сетне ще продължим към живите земи. Там ще има дърва за огрев и достатъчно дивеч, за да си набавим прясно месо и кожи, с които да се стоплим. Можеш ли да продължиш още малко, скъпа? Можеш ли?