Циничната му усмивка породи у Сузана желанието да му каже, че Роланд бе предугадил ситуацията още от самото начало, но реши, че не си струва.
— Казах ви само една явна лъжа — каза някогашният Остин Корнуел. — Че са ме обезглавили.
— Доволна ли си, Сузана? — попита Роланд.
— Да — кимна тя, макар че не се чувстваше така. — Да вървим.
— Качвай се тогава в луксозното такси на Хо Фат и не му обръщай гръб, докато не го изгубим от поглед. Вече знаем колко е коварен.
— Не думай — въздъхна безногата жена и послуша заръката му.
— Дълъг живот и приятни нощи — извика Файмало от мястото, където си седеше, заобиколен от гърчещи се, умиращи змии. — Дано Исус Човека се грижи за вас и за целия ви клан. И дано проявите малко разум, преди да е станало прекалено късно, и да се откажете овреме от Тъмната кула!
ШЕСТ
Щом се върнаха до мястото, където се бяха отклонили от Пътя на Лъча, за да отидат до замъка на Пурпурния крал, Роланд спря за няколко минути, за да си починат. Беше се появил слаб ветрец и вимпелите потрепваха. Вече й се струваха стари и избелели. На мястото на плакатите на Никсън, Лодж, Кенеди и Джонсън се виждаха стари графити. Цялото фалшебство — доколкото Пурпурният крал бе способен на подобни неща — бе изчезнало.
„Долу маските, долу маските — помисли си уморено тъмнокожата жена. — Купонът бе страхотен, ала свърши… и Алената смърт се възцарява над всичко.“
Тя докосна пъпката до устата си и погледна върха на пръста си. Очакваше да види кръв или гной. За нейно облекчение нямаше нищо.
— Повярва ли на нещо от онова, което ни каза? — попита Сузана.
— Почти на всичко — отвърна Роланд.
— Значи е там. В Кулата.
— Не вътре в нея — уточни Стрелеца, — а е заклещен отвън. — Той се усмихна. — Има голяма разлика.
— Ако наистина е там, какво ще правим?
— Не зная.
— Смяташ ли, че ако се добере до револверите ти, ще може да влезе вътре и да се изкачи до върха?
— Да — отговори веднага мъжът.
— И какво ще сториш по въпроса?
— Няма да му позволя да ми ги отнеме — рече Роланд с такъв тон, сякаш това се разбираше от само себе си. Все забравяше колко буквално разсъждава нейният дин. За всичко.
— Мислиш си как да погодиш капан на Мордред в замъка.
— Да — призна Стрелеца, — но като се има предвид какво открихме тук и какво ни казаха, мисля, че по-добре ще е да продължим по пътя си. Виж.
Той извади часовника си и отвори капака. Отброяващата секундите стрелка продължаваше да описва самотните си окръжности. Скоростта й същата ли беше обаче? Тъмнокожата жена не знаеше със сигурност, ала не мислеше така. Тя повдигна вежди.
— През повечето време е наред — каза нейният дин, — ала не и през цялото. Мисля, че губи по една секунда на всеки шести или седми оборот, което означава между три и шест минути на ден.
— Това не е много.
— Не е — съгласи се Стрелеца и прибра часовника си, след което допълни: — но това е само началото. Нека Мордред прави, каквото си поиска. Тъмната кула се издига отвъд бялата шир и смятам скоро да я достигна.
Сузана разбираше прекрасно нетърпението му; надяваше се само това да не отслаби бдителността му. Станеше ли така, младостта и неопитността на Мордред Дисчейн повече нямаше да имат значение. Ако Роланд направеше грешка в критичния момент, нито тя, нито той, нито пък Ко щяха да зърнат някога тази Тъмна кула.
Мислите й бяха прекъснати от пърхане на множество криле над главите им, последвано от смразяващ човешки вик, който започна като вой и се превърна в писък. Въпреки че разстоянието заглуши силата му, по никакъв начин не успя да намали ужаса и болката, с които бе пропит този вопъл. Най-накрая той заглъхна.
— Министър-председателят на Пурпурния крал достигна полянката в края на пътя — рече Стрелеца.
Спътничката му погледна към замъка. Не можеше да види нищо друго освен червено-черните крепостни стени и внезапно се почувства благодарна за това.
„Мордред е гладен“ — помисли си тъмнокожата жена. Сърцето й биеше лудо и тя си даде сметка, че никога преди не се бе чувствала толкова изплашена — дори когато лежеше до Мия по време на раждането й или се лутаха в мрака под замъка Дискордия.