„Мордред е гладен… но сега ще засити глада си.“
СЕДЕМ
Старецът, който бе започнал живота си като Остин Корнуел и щеше да го завърши като Рандо Тотфул, седеше на края на моста. Враните чакаха търпеливо над главата му; навярно усещаха, че вълненията от днешния ден не са приключили. Не усещаше студ — навярно за това спомагаха както дебелото яке, с което бе облечен, така и глътката бренди, с което се бе подкрепил преди срещата с Роланд и черната му приятелка. Е… в интерес на истината това не бе съвсем вярно. Всъщност Брас и Компсън (известни като Фиймало и Фумало) бяха вкусили по глътка от най-доброто бренди на краля, а министър-председателят бе довършил последната една трета от бутилката.
Каквато и да беше причината, важното бе, че старецът заспа и дори идването на Мордред Червената пета не го събуди. Той си седеше, подпрял брадичка на гърдите си, а между стиснатите му устни се бе проточила сребриста слюнка — досущ като бебе, заспало във високото си столче. Птиците бяха окупирали всяко свободно местенце по первазите и мостчетата — замъкът не познаваше подобно стълпотворение от врани. Навярно щяха да отлетят при появата на младия принц, ако той самият не ги бе възпрял. Мордред погледна към тях, след което махна рязко с дясната си ръка, сви я в юмрук и го насочи надолу — „Чакайте“, гласеше този жест.
Синът на Пурпурния крал се спря в началото на моста и подуши въздуха. Миризмата на разложено месо бе достатъчно привлекателна, за да го доведе тук, макар да знаеше, че Роланд и Сузана са продължили по Пътя на Лъча. Нека си кретат с домашния си рунтавелко, мислеше си момчето. Още не му бе дошло времето да запуши дупката. После. По-късно неговото Бяло татенце щеше да свали гарда си — дори и само за миг — и щеше да падне в лапичките на Мордред.
За вечеря, надяваше се паяколакът, но за обяд или за закуска също не беше зле.
Когато го видяхме за последен път, той беше
(рожбо мила, отиди и малини набери)
бебе. Създанието, което стоеше пред портите на замъка на Пурпурния крал, изглеждаше като деветгодишно момче. Но не красиво момче — никой освен обезумялата му майка не би го нарекъл хубавичък. Това се дължеше не толкова на генетичното му наследство, колкото на обстоятелството, че буквално умираше от глад. Лицето под изтощената черна коса бе изпито. Плътта под пронизващо сините му очи бе тъмнолилава. Цялата му физиономия бе осеяна с язви и циреи. Също като пъпката до устата на Сузана те може би се дължаха на пътешествието му през отровените земи, ала без съмнение диетата му също бе допринесла за разцвета им. Той можеше да си вземе консерви с храна от Федик, ала изобщо не се бе сетил за това — както Стрелеца прекрасно знаеше, момчето тепърва усвояваше начините за оцеляване. Единственото нещо, което Мордред бе взел от контролно-пропускателния пункт, беше вехтото палто на един железничар и чифт що-годе запазени ботуши. Те наистина се бяха оказали добра находка, само дето почти се бяха разпаднали по време на изнурителния преход.
Ако беше човек — или някое по-обикновено създание, менящо формата си — досега сто пъти да бе умрял в Ужасните земи, без значение дали имаше палто и ботуши или не. Ала именно защото бе онова, което беше, той викаше при себе си враните, когато чувстваше нетърпим глад, и те нямаха никакъв избор, освен да се подчинят. Птиците имаха отвратителен вкус, а буболечките, които живееха под изгорелите (и все още радиоактивни) скали, бяха още по-гнусни, но въпреки това ги преглъщаше. Веднъж докосна съзнанието на една невестулка и я накара да дойде при него. Тя се оказа едно мършаво, окаяно създание (цяло чудо бе как още не бе умряла от глад), ала му се стори като най-вкусния стек на света след враните и буболечките. Мордред прие другия си облик и сграбчи зверчето в седмокраката си прегръдка, след което я засмука жадно, докато от нея не остана само топка проскубана козина. С удоволствие щеше да похапне още десетина представители на същия вид, ала за съжаление това бе единствената невестулка наблизо.
И ето че сега го чакаше цял кош с храна. Е, малко остаряла, но какво от това? Личинките също бяха доста хранителни. Разложените меса щяха да утолят глада му, докато се добере до заснежената шир на югоизток от замъка, където ще има предостатъчно дивеч.
Преди угощението обаче трябваше да си побъбри с този старец.