— Рандо — каза Мордред. — Рандо Тотфул.
Възрастният човек потръпна, смутолеви нещо и отвори очи. Вторачи се в измършавялото момче, застанало пред него, а на лицето му бе изписано пълно недоумение. После воднистите му очи се изпълниха със страх.
— Мордред, сине на Изгубения — рече той, опитвайки се да се усмихне. — Хайл, бъдещи кралю! — Помъчи се да сгъне колене и да се поклони, ала със закъснение осъзна, че седи на земята. Опита се да се изправи, но не успя и се килна назад. Момчето се усмихна, явно развеселено — преходът през Ужасните земи не бе особено богат на забавления, — а през това време министър-председателят на баща му най-накрая успя да стане на крака.
— Не виждам никакви мъртъвци освен двама старци, които изглеждат по-дърти дори от теб — отбеляза принцът, докато се оглеждаше наоколо. — Пукнат стрелец няма — бил той от късокракия или от дългокракия вид.
— Право думаш и ти казвам благодаря, сай, разбира се, че е така, ала мога да обясня всичко, и то ведна…
— О, почакай! — прекъсна го Мордред. — Задръж си обяснението, защото искам сам да отгатна! Може би стрелецът и жената са станали жертва на змиите — на дългите дебели змии, — и ти си ги преместил в замъка, за да запазиш труповете им?
— Милорд…
— Ако е така — продължи синът на Пурпурния крал, — в тази кошница трябва да е имало много змии, защото тук буквално гъмжи от тях. Някои дори похапват от вечерята ми. — Въпреки че разчленените, разлагащи се крайници в коша пак щяха да му послужат за вечеря — или поне за част от нея — Мордред хвърли укорителен поглед на стареца. — И тъй, искам да знам дали си преместил труповете на стрелците?
Страхът изчезна от лицето на възрастния мъж и отстъпи място на примирението. Това никак не се хареса на принца — даже може да се каже, че го разгневи. Това, което искаше да види на лицето на дъртия сай Тотфул, беше не страх или примирение, а надежда. Надежда, която да унищожи с един замах в мига, когато пожелае. Обликът му потрепна. За миг старецът зърна безформената чернота, която се таеше под човешкото му тяло, и множеството крака. Сетне тя изчезна и момчето отново се появи. Поне засега.
„Нека не издъхна с писъци — помисли си някогашният Остин Корнуел. — Дайте ми поне това, о, съществуващи богове. Нека не издъхна с писъци в обятията на това чудовище.“
— Ти знаеш какво се е случило тук, млади сай. И ти, и аз прекрасно го знаем. Защо не вземеш гозбата от онзи кош — заедно със змиите, ако ги харесваш — и не оставиш стареца да изживее последните трохички от живота, който му остава? Стори го заради баща си, ако не заради себе си. Служих му добре, дори и накрая. Можех просто да си остана в замъка и да ги оставя да продължат по пътя си, ала не го направих. Поне се опитах.
— Не си имал никакъв избор — отвърна Мордред от края на моста. Не знаеше дали това е вярно или не. Не го интересуваше. Мъртвата плът не бе нищо повече от хранителни вещества, които попълваха липсите в организма му. Ала живата плът и кръв, пропита с последното дихание на един човек… това бе нещо съвсем различно. Това бе истински деликатес! — Той остави ли някакво съобщение за мен?
— Да, сай, знаеш, че е така.
— Кажи ми.
— Защо просто не го изтръгнеш от съзнанието ми?
Зловещата мигновена промяна отново настъпи. За момент съществото, застанало пред Рандо Тотфул, не беше нито човек, нито паяк с момчешки размери, а ужасяващ хибрид между двете. Устата на стареца внезапно пресъхна, докато слюнката, протекла по брадичката му по време на дрямката му, продължи да блести. В следващия миг Мордред възвърна човешкия си облик под изпокъсаното железничарско палто.
— Защото ми доставя удоволствие да го чуя от провисналия ти плювалник, ето защо — рече той на сай Тотфул.
Възрастният човек облиза устните си.
— Добре; щом си рекъл. Каза, че той е стар и опитен, докато ти си само млад и нямаш никаква представа що е хитрост и лукавство. Каза, че ако не останеш там, където ти е мястото, ще търкулне главата от раменете ти. Каза още и че с удоволствие щял да я размаха пред балкона, където е заключен Червеният ти баща, за да можело да разгледа добре физиономията на сина си.
Това бе доста повече от онова, което Роланд всъщност беше казал (както знаем много добре, понеже бяхме там), и определено бе предостатъчно за Мордред.
Ала явно не се оказа достатъчно за министър-председателя. Навярно само преди десетина дни желанието му (което бе да накара момчето да го убие по най-бързия възможен начин) щеше да бъде изпълнено. Принцът обаче бързо бе съзрял и сега устоя на първоначалния си импулс да се хвърли към стареца и да го завлече в двора на бащиния си замък, където да откъсне главата му с един замах на назъбения си крайник.