Вместо това той само погледна към птиците — които вече наброяваха стотици — и те отвърнаха на погледа му, съсредоточени като ученици при строг преподавател. Момчето размаха ръце и посочи към стареца. Въздухът изведнъж се изпълни с оглушително пърхане на криле; министър-председателят на Пурпурния крал понечи да побегне, ала преди да е направил и една-единствена стъпка, враните го връхлетяха като черен облак. Той вдигна ръце, за да защити лицето си, докато те кацаха по главата и раменете му, придавайки му вид на плашило. Този инстинктивен жест не донесе никакъв резултат; още птици накацаха по ръцете му, докато те не се спуснаха надолу под натиска на непосилното тегло. Човките им щипеха и кълвяха лицето на възрастния човек, татуирайки кожата му с кървави точици.
— Не! — извика Мордред. — Запазете кожата за мен… но можете да изядете очите.
Точно тогава, когато лакомите врани изтръгнаха очите на Рандо Тотфул от потрепващите им гнезда, някогашният министър-председател нададе онзи вик, който Роланд и Сузана чуха, докато минаваха из покрайнините на селището. Тези птици, които не можеха да си намерят място за кацане, пърхаха пред него като огромни колибрита. Накрая го вдигнаха във въздуха и го понесоха към детето-паяк, което се бе приближило към средата на моста и стоеше приклекнало там. Ботушите и дебелото му яке останаха в далечния край на моста. Междувременно онова, което очакваше сай Тотфул, се изправи на задните си крака и размаха предните във въздуха, при което червеният белег на косматия му корем се открои в пълния си блясък — Дан-Тет, Малкият Червен крал, беше гладен за жива плът.
Немощният старец се носеше към съдбата си, сляп и пищящ, протегнал ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да му осигури някаква защита от кошмарното същество пред него. В следващия миг паякът сграбчи едната му ръка с предните си крайници, насочи я към отвратителната си паст и я схруска като захарна пръчка.
Вкусно!
ОСЕМ
Тази нощ, след като оставиха зад гърба си и последната от изкорубените, тесни и зловещи къщи, Роланд спря пред останките на някакво дребно стопанство, загледа се в порутената главна сграда и задуши трескаво въздуха.
— Какво има, Роланд? — попита го тъмнокожата жена.
— Усещаш ли мириса на дървото на това място, Сузана?
Тя подуши въздуха.
— Да… — рече, вдигайки рамене. — И какво от това?
Той се обърна към нея. На лицето му бе изписана усмивка.
— Щом усещаме миризмата му, значи можем да го изгорим.
Това се оказа вярно. Доста се поозориха, докато разпалят огъня — Роланд трябваше да приложи всичките си умения, придобити по време на дългите преходи, а Сузана изразходва половин кутия „Стърно“, — но накрая успяха. Безногата жена се разположи максимално близо до пламъците и се завърташе на равни интервали, за да стопли тялото си от всички страни. Потта изби първо по лицето и гърдите й, а после и по гърба й, доставяйки й неизмеримо удоволствие. Сузана бе забравила какво бе усещането да ти е топло и не спираше да хвърля дърва в огъня, който ставаше все по-буен и по-голям. Навярно животните, живеещи в тези земи, го възприемаха като метеорит, дошъл пламтящ от космическите простори и продължаващ да гори. Ко приседна до нея, наострил уши, и се загледа като хипнотизиран в огъня. Сузана очакваше Роланд всеки момент да възрази — да й каже да спре да разпалва проклетия огън и да го остави да доизгори, в името на баща й, — но не стана така. Той си седеше с разглобените револвери пред себе си, улисан в смазването на отделните части, а когато му стана прекалено горещо, се премести малко по-назад. Сянката му танцуваше потрепваща комала под сиянието на пламъците.
— Ще можеш ли да издържиш още една-две студени нощи? — проговори Стрелеца най-накрая.
Тя кимна.
— Щом се налага.
— Започнем ли веднъж да се изкачваме към белите земи, ще стане наистина студено — каза той. — Не мога да ти обещая, че ще палим огън през ден, но и не вярвам, че ще се наложи да прекараме повече от две поредни нощи без топлинка.
— Мислиш, че огънят ще подплаши дивеча, така ли?