Роланд кимна и започна да сглобява револверите си.
— Вдругиден ще има ли дивеч за ловуване?
— Да.
— Откъде знаеш?
Той се замисли, сетне поклати глава.
— Не мога да кажа, но… го зная.
— Можеш ли да го подушиш?
— Не.
— Да докоснеш съзнанието му?
— Не.
Тя реши да смени темата:
— Роланд, какво ще правим, ако Мордред реши да насъска птиците след нас?
Стрелеца се усмихна и посочи към пламъците. Под тях яркочервените въглени пращяха и пукаха досущ като драконов дъх.
— Няма да се приближат толкова близо до огъня.
— Ами утре?
— Утре ще бъдем толкова далеч от Le Casse Roi Russe, че дори Мордред няма да може да ги убеди да ни последват.
— Как можеш да си сигурен в това?
Нейният дин отново поклати глава, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Това, което знаеше, идеше от Кулата. Усещаше пулса на пробуждането й в главата си. Беше като зелен кълн, поникващ от сухо семенце. Ала все още бе прекалено рано да се каже така.
— Лягай си, Сузана — каза мъжът. — Почини си добре. Ще стоя буден до полунощ, а после ще те събудя.
— Значи ще стоим на стража, така ли?
Той кимна.
— Той дали ни наблюдава?
Роланд не беше сигурен, ала си мислеше, че отговорът на този въпрос най-вероятно бе положителен. Във въображението си виждаше едно кльощаво момче (с издут тумбак, защото бе похапнало добре), чието единствено облекло се състоеше от разпарцаливеното мръсно палто, което бе свалил от някой мъртвец. Едно кльощаво момче, легнало в някоя от тези къщи, най-вероятно на третия етаж, откъдето има хубав изглед. То седи до прозореца, притиснал колене до гърдите си за повечко топлинка, и белегът на хълбока му навярно го пробожда в кучешкия студ, докато гледа лумналите пламъци на техния огън, за който ужасно им завижда. Другото нещо, за което им завижда, е обстоятелството, че неговата полумайка и Белият му баща, които седят с гръб към него, в момента са заедно, докато той е съвсем сам.
— Най-вероятно — отвърна нейният дин.
Сузана се излегна на земята и вече възнамеряваше да поспи, когато внезапно докосна раничката до устата си и рече:
— Това не е пъпка, Роланд.
— Защо мислиш така? — повдигна вежди той, гледайки я изпитателно.
— Имах една приятелка в колежа, която страдаше от същото нещо — продължи безногата жена. — Раничката й кървеше, после спираше, накрая потъмняваше и започваше да кърви още повече. Когато тя отиде на лекар — при един специален лекар, наречен „дерматолог“ — той й каза, че има ангиома. Кръвен тумор. Накрая докторът й би инжекция с новокаин и го изряза със скалпел. Добре че отиде да се прегледа, защото всеки следващ ден това нещо пускало корените си все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Накрая, каза й лекарят, щяло да засегне и синусите й.
Роланд я слушаше безмълвно. Терминът, който бе използвала, се запечата в съзнанието му — „кръвен тумор“. Помисли си, че описва по перфектен начин Пурпурния крал, както и сина му Мордред.
— Ама ний ня’аме новокаин, муце — каза Дета Уокър, — и прекрасно знам, че ня’а и да си намерим скоро. Кат му дойде времето обаче, искам да земеш големия си нож и да изрежеш таа гадост от мен. И искам да го напрайш по-бързо, отколкото шибаният рунтавелник фаща муха във въздуха. Збийш ли? Зацепи ли хавата?
— Да. Сега се отпусни и си почини.
Тя послуша съвета му. Пет минути след като заспа, Дета Уокър отвори очи и
(наблюдавам те, бяло момченце)
го стрелна със злобния си поглед. Стрелеца й кимна и жената ги затвори само за да ги отвори отново след минута-две. Този път обаче това бяха очите на Сузана и когато клепките й се спуснаха, спътницата му най-накрая заспа.
Той бе обещал да я събуди в полунощ, ала реши да я остави да поспи два часа повече, съзнавайки, че топлината на огъня наистина действа отмарящо на тялото й — поне за една нощ. Когато новият му часовник каза, че е един часът, той най-накрая почувства, че преследвачът им е отвърнал взор от тях. Мордред бе изгубил битката със съня, подобно на безброй деца преди него, и в момента спеше с притиснати към гърдите си колене, увит в парцаливото си палто — едно самотно и нежелано дете, сам-самичко в запустяла, изкорубена къща.
„Дали устните му, пропити с кръвта на сай Тотфул, се бърчат и потрепват в съня му, жадувайки за гърдата, която познаха само веднъж, и за млякото, което никога не вкусиха?“