Стрелеца не знаеше и не искаше да знае. В момента бе доволен от това, че е буден в този мъртвешки час и хвърля от време на време по някое дърво в догарящите пламъци. Беше му пределно ясно, че огънят няма да издържи дълго. Дървата бяха по-нови от онези, използвани при строежа на къщите, ала пак бяха много стари и времето ги бе превърнало в камък.
Утре щяха да видят истински дървета. Първите дървета, откакто бяха напуснали Кала Брин Стърджис, като изключим растящите под изкуственото слънце на „Алгул Сиенто“ и онези от света на Стивън Кинг. Междувременно мракът се сгъстяваше. Вятърът виеше, развявайки косата на Роланд около слепоочията, пропит с едва доловимия, приятен мирис на сняг. Стрелеца отметна глава назад и се загледа в черния циферблат на звездите над главата му, всяка от които отмерваше времето, следвайки загадъчната си орбита.
Четвърта глава
Кожи
ЕДНО
Наложи се да изкарат без огън три поредни нощи. Последната бе най-дълга — най-ужасните дванайсет часа от живота на Сузана. „По-зле ли се чувствам в сравнение с нощта, когато Еди умря? — запита се тя. — Нима искаш да кажеш, че да лежиш будна в някоя от онези стаи, съзнавайки, че никога вече няма да го видиш, не е било по-ужасно? Че миенето на лицето, ръцете и нозете му не е било по-ужасно? Че сега се чувстваш по-зле, отколкото когато го приготви за земята?“
Да. Това бе далеч по-зле. Мразеше се за това и никога нямаше да го признае пред някого, ала дълбокият, безкраен студ на тази последна нощ бе най-лошото нещо, което й се бе случвало. Тя започна да се бои от всеки повей на вятъра от земите на изток и на юг. Бе едновременно ужасяващо и безкрайно унизително да осъзнаеш колко лесно физическият дискомфорт може да те обсеби, разпространявайки се като отровен газ, покриващ цялото игрище. Мъка? Загуба? Какво означаваха тези неща пред напора на всепроникващия студ, който тръгваше от върховете на пръстите ти, пропълзяваше в шибания ти нос и се запътваше… накъде? Към мозъка ти, ако ти е угодно. И към сърцето ти. В ледената хватка на подобен студ мъката и загубата бяха само думи. Не, не бяха дори и това. Само звуци. Безсмислен брътвеж, докато седиш под звездите и очакваш утрото, което никога няма да настъпи.
Това, което влошаваше допълнително положението, бе обстоятелството, че вече бяха достигнали местата, които Роланд наричаше „подснежието“. Те представляваха низ от дълги, обрасли със зеленина склонове (по-голямата част от тревата беше бяла и безжизнена) и плитки котловини, прорязвани от пълни с лед поточета и самотни дървета, нарушаващи монотонния пейзаж. По-рано през деня Роланд й бе посочил няколко дупки в леда и бе казал, че са направени от елен; после насочи вниманието й и към купчинките изпражнения, които се виждаха тук-там. На дневната светлина подобни знаци бяха доста интересни, дори обнадеждаващи, ала сега, сред безкрайното море на нощта и неспирното тракане на зъбите й, нямаха никакво значение. Еди нямаше никакво значение. Джейк нямаше никакво значение. Тъмната кула нямаше никакво значение, нито пък огъня, който бяха запалили в покрайнините на селището около замъка. Сузана помнеше вида му, ала усещането за приятна топлина, разливаща се по тялото й, бе напълно изгубено. Също като човек, преминал отвъд границите на смъртта за миг-два и осенен от усещането за живота след смъртта, тя можеше единствено да каже, че е било прекрасно.
Роланд седеше до нея и я прегръщаше, а гърдите му се разтърсваха от време на време от пристъпи на суха кашлица. Тъмнокожата жена си каза, че навярно спътникът й се разболяваше, но това също не й оказа никакво въздействие. Единствено студът имаше власт над нея.
По едно време — малко след като зората започна да оцветява източната част на небосвода — зърна някакви оранжеви светлини, които танцуваха в далечината, отвъд мястото, където започваше снегът. Обърна се към Роланд и го попита дали има някаква идея какво представляват; не че се интересуваше чак толкова, но звученето на собствения й глас я увери, че не е мъртва. Поне засега.
— Мисля, че са таласъми.
— К-к-как-к-к-кво? — Зъбите й тракаха толкова силно, че едва говореше.
— Не зная как да ти го обясня — каза Стрелеца. — Пък и не съм сигурен дали изобщо има смисъл. Сама ще ги видиш, когато му дойде времето. А ако в момента се заслушаш, ще чуеш нещо доста по-интересно.