Изведнъж тя зърна движението между дърветата и за пръв път, откакто Роланд я бе накарал да признае, че в нея живее още един човек, повика Дета Уокър:
„Трябваш ми. Ако искаш отново да ти е топло, накарай ръцете ми да престанат да треперят, за да мога да стрелям точно.“
И непрестанното треперене на тялото й спря. Когато стадото елени се появи между дърветата — изобщо не беше малко; поне осемнайсет животни, предвождани от самец с великолепни рога — ръцете й също престанаха да треперят. Пръстите на дясната й ръка стискаха ръкохватката от сандалово дърво на единия револвер на Роланд.
След тях от горичката изскочи Ко и се понесе по петите на последното животно. То се оказа кошута-мутант, която тичаше на четири крака с различна дължина (петият висеше от корема й като виме), ала това не й пречеше да се движи с изумителна грация. Последен се показа Роланд — той обаче не тичаше, а си вървеше съвсем спокойно. Сузана веднага насочи вниманието си към величествения водач на стадото, вземайки го на мушка.
— Така — промърмори тя. — Малко по-надясно, пиленце, да видим дали ще можеш да го направиш. Комала-ела-ела.
И въпреки че нямаше никаква причина за това, еленът поведе стадото към мястото, където се бе притаила тъмнокожата жена. Вече се чувстваше абсолютно хладнокръвна и уверена в себе си. Зрението й се бе изострило до такава степен, че виждаше потрепването на мускулите под лъскавата кожа на самеца, белия полумесец на окото му, старата рана на крака на най-близката кошута, където козината никога нямаше да порасне отново. За мг й се прииска Еди и Джейк да бъдат от двете й страни — да почувстват това, което чувстваше, и да видят онова, което виждаше, — ала в следващия момент и това желание изчезна.
„Не убивам с револвера си; този, който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си.“
— Убивам със сърцето си — промълви безногата жена и започна да стреля.
Първият куршум улучи водача на стадото в главата и той се строполи на лявата си страна. Изплашените животни побягнаха покрай него. Една от кошутите се опита да го прескочи и следващият куршум на Сузана я порази в най-високата точка на скока й. Самката тупна мъртва на земята, строшавайки единия си крак при падането си.
Тя чу Роланд да стреля три пъти, но не погледна към него; имаше си свои задачи и се бе отдала изцяло на изпълнението им. Всеки от оставащите четири патрона в барабана на револвера повали по едно животно и само едно от тях помръдваше, след като се строполи на земята. Дори за секунда не й мина през ума, че това бе невероятна стрелба, особено с пистолет; тя беше стрелец в края на краищата и стрелбата беше нейното призвание.
Пък и в края на краищата нямаше никакъв вятър.
Половината стадо вече лежеше мъртво на земята. Оцелелите животни (с изключение на едно) се насочиха наляво и се спуснаха по склона към поточето, изгубвайки се от поглед зад паравана на върбите. Последният елен — самец годинак — препусна точно към нея. Тъмнокожата жена реши да не губи време в презареждане, въпреки че грижливо беше наредила резервните си куршуми на едно парче кожа пред себе си; вместо това грабна една от оризиите и пръстите й веднага намериха мястото за хващане.
— Риза! — изкрещя Сузана и хвърли чинията. Тя литна над сухата трева, издигайки се леко във въздуха, съпроводена от зловещо свистене, което секна в мига, когато се вряза в шията на тичащия елен. Капки кръв полетяха като гирлянди около главата му, черни на фона на бялото небе. Касапският сатър едва ли би свършил по-чисто работата. За миг самецът продължи да препуска без глава, а кръвта шуртеше от прерязания му врат, докато галопиращото му сърце отброяваше последните си удари. Сетне предните му крака се подгънаха и животното се строполи на по-малко от десетина метра пред нея, обагряйки сухата жълтеникава трева в яркочервено.
Отчаянието и страданията от миналата нощ бяха забравени. Сковаността бе напуснала ръцете и краката й. В момента Сузана не изпитваше нито мъка, нито чувство на загуба, нито страх. Миризмата на барут и кръв от поваления елен бе горчива, ала сега й се струваше като най-приятния парфюм на света.
Тъмнокожата жена се надигна на остатъците от краката си, разпери ръце във въздуха (продължаваше да държи пистолета на Роланд в дясната си ръка) и изкрещя. Във вика й нямаше думи, нито пък можеше да има. В миговете ни на най-голям триумф езикът е безсилен.