Тя не се възпротиви — знаеше, че пълният й корем и приятната топлина от огъня щяха да доведат съня съвсем скоро. Знаеше и нещо друго — че на другата сутрин щеше да е така схваната, че дори седенето щеше да е трудно и болезнено. Сега обаче изобщо не й пукаше за това. Бе преизпълнена с чувство на задоволство, което отчасти се дължеше на топлата храна, ала най-вече на усилната работа през деня и на усещането, че вече не се носеха по течението, а правеха нещо за себе си.
„Исусе — помисли си тя. — Май започвам да се превръщам в републиканка на дърти години.“
Изведнъж си даде сметка, че наоколо е необичайно тихо. Не се чуваха никакви звуци освен фученето на вятъра, шепота на суграшицата (която очевидно отслабваше) и прашенето на благословения огън.
— Роланд?
Той я изгледа от мястото си до огъня, вдигнал въпросително вежди.
— Спрял си да кашляш.
Мъжът се усмихна и кимна. Усмивката му бе последното нещо, което видя, преди да затвори очите си, ала Еди беше този, когото сънува.
ДЕВЕТ
Останаха три дни в лагера до потока и през това време Сузана научи повече за изработването на облекла от естествена кожа, отколкото някога бе предполагала (и доста повече от онова, което всъщност й се искаше да знае).
След като накиснаха кожите в тъмната каша от вода и пепел, те се отправиха на кратка експедиция по протежението на потока, чиято цел бе намирането на подходящи дънери. На около километър и нещо откриха това, което им трябваше, разположиха трупите срещу две върби (растящи в съседство, за да могат да работят един до друг) и започнаха да смъкват козината със стъргалниците си. Това им отне един ден. След като свършиха, изгребаха сместа, преобърнаха кожата и я напълниха отново, този път със смесица от вода и смачкани на пюре мозъци. Това „студено щавене“ беше непознато за нея. После накиснаха кожите в новата каша, където трябваше да престоят цяла нощ, а Сузана се зае да прави конци от жили и сухожилия. Роланд наостри ножа си и издялка половин дузина костни игли. Когато приключи, пръстите му кървяха. Той ги намаза с остатъците от кашата от пепел и сажди и цяла нощ спа така, а ръцете му изглеждаха тъй, сякаш бяха покрити с дебели сиво-черни ръкавици. Щом ги изми в потока на следващия ден, тъмнокожата жена с удивление забеляза, че раните са започнали да заздравяват. Тя намаза със същата смес пъпката до устата си, но й залютя ужасно и побърза да я измие.
— Искам да изрежеш това проклето нещо от лицето ми — рече.
Стрелеца поклати глава.
— Ще я оставим сама да се изцери.
— Защо?
— Да изрежеш пъпка е много лоша идея, освен ако не е абсолютно наложително. Особено тук, в този „пущинак“, както би го нарекъл Джейк.
Тя се съгласи, но когато си легна, в съзнанието й изригнаха множество картини, коя от коя по-неприятни — как циреят започва да расте, разяждайки лицето й сантиметър по сантиметър, докато не превърне цялата й глава в кървящ черен тумор. В тъмното тези образи имаха ужасяваща убедителност, ала за щастие безногата жена бе прекалено уморена, за да я тормозят дълго.
На втория ден в Кожарския лагер (както Сузана започна да нарича мястото, където се намираха) Роланд изготви нещо като голяма рамка, на която започнаха да опушват кожите. Миризмата на завършения продукт бе изненадващо приятна. „Мирише ми на кожа“ — помисли си тя, след като подуши едно от парчетата, и сетне се засмя. Точно това си беше всъщност.
На третия ден тъмнокожата жена най-накрая надмина своя дин. Шевовете на Роланд бяха рехави и не особено изпипани — тя си помисли, че ще издържат най-много месец, след което елечетата и гамашите, ушити по този начин, ще започнат да се разпадат. Тя бе доста по-сръчна. Шиенето бе умение, което бе усвоила от майка си и двете си баби. Костните игли на Стрелеца й се сториха доста груби и тя уви палеца и показалеца на дясната си ръка с еленова кожа, използвайки я като своеобразен напръстник. След това работата потръгна значително по-лесно и към средата на следобеда безногата жена вече вземаше дрехи от купчината на Роланд и повтаряше шевовете им със своите, които бяха много по-гъсти и здрави. Очакваше нейният дин да възрази — мъжката гордост бе всеизвестна, — ала той не го направи, което беше мъдър ход от негова страна, защото в противен случай Дета Уокър със сигурност щеше да реагира в типичния си стил.
В навечерието на третата им нощ в Кожарския лагер всеки от тях имаше елек, гамаши, палто и ръкавици. Последните бяха големи и смешни, но поне щяха да държат топло на ръцете им. И като страна дума за ръце, Сузана едва можеше да сгъне своите. Тя изгледа скептично останалите кожи и попита Роланд какво ще правят с тях.