Той се замисли, след което поклати глава.
— Ще ги натоварим на Хо Фат заедно с част от месото и парчета лед от потока, за да го запазим за по-дълго време.
— Ще можем ли да използваме таксито, когато стигнем до снега?
— Не — призна й той, — ала дотогава останалите кожи ще са станали на одежди, а месото ще бъде изядено.
— Просто не можеш да останеш повече тук, нали? — не спираше с въпросите си Сузана. — Чуваш нейния зов. Чуваш как Кулата те вика.
Стрелеца остана загледан в играещите пламъци, без да каже нищо. Въпросът беше риторичен.
— Как ще транспортираме провизиите си, когато стигнем до бялата шир?
— Ще си направим шейна. Пък и там ще има много дивеч.
Сузана кимна и тъкмо щеше да се излегне на земята, когато мъжът я хвана за раменете и я обърна към огъня. Лицето му се приближи до нейното и за миг тъмнокожата жена си помисли, че ще я целуне за лека нощ. Вместо това обаче мъжът се загледа съсредоточено в цирея до устата й, който вече беше хванал коричка.
— Е? — попита тя накрая. Можеше да каже и повече, ала се срамуваше от треперещия си глас.
— Мисля, че е станала по-малка. Напуснем ли веднъж Ужасните земи, може да се изцери и сама.
— Сигурен ли си?
Мъжът рязко поклати глава.
— Казах „може“. Сега си лягай, Сузана. Трябва да си починеш.
— Добре, но този път не ме оставяй да спя до късно. Искам да изпълня своята част от караула.
— Добре. Сега заспивай.
Тя го послуша и сънят я връхлетя още преди да затвори очи.
ДЕСЕТ
Намира се в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето е съвсем бяло — снежно небе, — ала на нея й е топло. Не, просто няма как да й е студено с палтото от еленова кожа, гамашите, елечето и собственоръчно ушитите от нея ръкавици. На главата й също има нещо, което топли ушите й — тя го сваля, изгаряща от любопитство, и вижда, че това е скиорска шапка, ала изработена от същия материал като останалата част от облеклото й. Платът е боядисан в червено и зелено, а отпред пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.
Сузана е озадачена. Можеш ли да имаш déjà vu насън? Очевидно да. Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. Гологлави са и тъмнокожата жена осъзнава, че това, което държи в ръцете си, е комбинация от шапките, които носеха в друг неин сън. Внезапно изпитва невероятен възторг, сякаш току-що е решила някаква нерешима задача — изчислила е квадратурата на кръга или е открила най-голямото просто число (това е само за Блейн влака, дето мамата си трака — направо мозъчна атака).
На пуловера на Еди пише „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“
А на този на Джейк — „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“
И двамата държат в ръце чаши с горещ шоколад — от онзи mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.
— Кой свят е това? — пита ги тя и в същия миг осъзнава, че наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ и „Какво дете е това“.
— Трябва да го оставиш да продължи сам — казва Еди.
— Да, и трябва да се пазиш от Дондейл — добавя Джейк.
— Не разбирам — отговаря им Сузана и им показва шапката си. — Това не е ли ваше? Не беше ли на главите ви?
— Ако я искаш, вече е твоя. — Еди й подава чашата си. — Заповядай, донесъл съм ти горещ шоколад.
— Никакви двойници повече — изрича Джейк. — Това е само една шапка, ако не виждаш.
Преди да може да отговори, от небето се чува някакъв глас и сънят започва да се разпада.
— ДЕВЕТНАЙСЕТ — казва гласът. — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, това е ЧИССИТ.
С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Еди и Джейк стават полупрозрачни, а опияняващият аромат на горещия шоколад избледнява, заменен от мириса на пепел
( пепелявата сряда )
и кожа. Тя вижда, че устните на Еди помръдват, и си мисли, че той изрича някакво име, след което…
ЕДИНАЙСЕТ