— Дълъг живот и приятни нощи, туй казвам аз, и майната им на ’сички, дет’ твърдят противното, ама то и без друго тука няма такива, тъй че кво ни пука за тях, нал’ тъй? — Извади един бонбон от джоба си и го подхвърли във въздуха; Ко мигновено се изстреля напред, челюстите му щракнаха и лакомството изчезна в устата му.
Сега и двамата стрелци се засмяха. Чувстваха се малко странно, ала им беше добре — сякаш си намерил нещо ценно, след като си бил почти сигурен, че си го изгубил завинаги. Дори Ко сякаш се усмихваше и ако конят го притесняваше (той изцвили отново, докато гледаха сай Колинс от висотата на снежния насип), не го показваше по никакъв начин.
— Имам един милион въпроси към вас — започна Колинс, — но ще започна със следния: как, мамицата му, смятате да слезете от тоя шибан насип?
ЧЕТИРИ
Сузана веднага отговори на въпроса му, като се плъзна с шейната си. Избра си мястото, където североизточният край на „Одд’с Лейн“ изчезваше под снега, защото насипът там бе малко по-нисък. Спускането й бе бързо, ала не особено гладко — тъкмо бе изминала три четвърти от пътя, когато се удари в замръзнал леден блок, падна от шейната и завърши пързалянето си в поредица непохватни салта, като през цялото това време не спираше да се смее като обезумяла. Шейната се преобърна — преобърната костенурка, ако ви е угодно, — при което провизиите им се разпиляха навсякъде.
Роланд и Ко се спуснаха на подскоци зад нея. Стрелеца веднага се наведе над нея, явно загрижен дали е добре, а Ко завря муцунка в лицето й, докато тя продължаваше да се залива от смях. Татко Моуз със сигурност би казал за смеха й, че е „весел като стара бащина шапка“.
— Добре съм, Роланд — падала съм и по-зле от сгъваемата си тротинетка, когато бях малка.
— ’сичко е добре, когат’ свършва добре — съгласи се Джо Колинс. Той я изгледа със здравото си око, сякаш да се увери, че е наред, след което започна да събира разпилените провизии, изгърбен над бастуна си, а пухкавата му бяла коса се развяваше около розовото му лице.
— Внимавай — каза Стрелеца, докато се протягаше да хване ръката на стареца. — Ако направя това, ти ще се изльоскаш на дупарата си.
При тези думи старецът избухна в смях, а Роланд охотно се присъедини към него. Иззад къщичката се разнесе още едно пронизително изцвилване, сякаш конят протестираше срещу веселото настроение на компанията.
— „Ще се изльоскаш на дупарата си!“ Човече, т’ва наистина беше яко! — Той забърса снега от коженото палто на Сузана, докато Роланд събра набързо разпилените им запаси и ги нареди отново на импровизираната им шейна. Ко му помогна, като донесе няколко вързопа с месо в челюстите си и ги пусна в задната част на шейната.
— Колко умно зверче! — възкликна Джо Колинс.
— Страхотен помощник е — съгласи се Сузана. Беше много доволна, задето бяха спрели; за нищо на света не би се лишила от запознанството с този весел старчок. — Аз съм Сузана Дийн — Сузана от Ню Йорк. Дъщеря на Дан.
Той улови ръката й и я раздруса. Не носеше ръкавици и въпреки че пръстите му бяха изкривени от артрита, ръкостискането му бе силно.
— Ню Йорк, така значи! Родом съм оттам, но съм живял и в Ейкрон, Омаха, както и в Сан Франциско. Син съм на Хенри и Флора, ако изобщо ви интересува.
— Значи си от Америка? — попита Сузана.
— О, да, но много, много отдавна! — рече той. — Сигурно бихте казали „делах“. — Здравото му око проблесна, а другото продължаваше да гледа снежнобялата шир със същата липса на интерес. Той се обърна към Роланд. — А ти кой си, приятелю? Наричам те приятел, тъй както бих нарекъл всеки друг, който не ме е убедил в противното, — а в подобен случай направо го налагам с Беси, както викам на бастуна си.
Стрелеца се усмихна. Просто нямаше как да не го направи, помисли си тъмнокожата жена.
— Роланд Дисчейн от Гилеад. Син на Стивън.
— Гилеад! Гилеад! — здравото око на Колинс стана кръгло от изумление. — Това название е от древността, нали? Сякаш е излязло от книгите! Боже мой, сигурно си по-стар и от Господ!
— Така казват — вдигна рамене Стрелеца. Безногата жена забеляза, че усмивката му вече не беше толкова широка.
— Ами пухкавия дребосък? — попита възрастният мъж, навеждайки се напред. Той извади още два бонбона от джоба си — един зелен и един червен. Коледни цветове. Сузана изведнъж започна да има чувството за déjà vu, което сякаш докосна съзнанието й с крилото си и се изгуби в мрака. — Как се казваш, фъстъче? Как ти викат, когато искат да се прибереш у дома?