— Той не…
„… говори повече, въпреки че някога го правеше“, искаше да каже безногата жена, ала преди да довърши, рунтавелкото изджавка:
— Ко! — и го каза така ясно и уверено, както говореше, докато Джейк беше още жив.
— Добро момче! — рече Колинс и метна бонбоните в устата на зверчето, след което протегна възлестата си длан и животинчето вдигна лапичка, за да я докосне. Двамата се ръкуваха — човек и рунтавелко — на кръстопътя на „Одд’с Лейн“ и Тауър Роуд.
— Проклет да съм! — възкликна Роланд.
— Със ’сички ще е тъй накрая, с Лъчи или без Лъчи — отбеляза Джо Колинс и пусна лапичката на Ко. — Но не и днес. Сега викам да идем там, дет’ е топличко и можем да си направим съвещание на чаша кафе — имам, имам, не се притеснявайте — и кана ейл. Дори мога да ви забъркам и едно нещо, дет’ му викам „яйчен грог“ — вътре слагам яйце, захар, мляко и бира — ако ви устройва. Щот’ мен ме устройва идеално — особено с мъъъъничко ром, но кой знае? Да ви кажа правичката, не съм усещал вкуса на нищо от пет години, че и повече. Въздухът извън Дикордия ми еба майката на вкусовите лигавици и на носа. Но както и да е… кво ще кажете за идеята?
— Бих казала, че е чудесна — рече Сузана.
Старецът я потупа приятелски по рамото.
— Добрата жена е безценна перла! Не помня обаче де го бях чел — Шекспир ли беше или Библията, а може би си го съших от… Ей, Липи, накъде си мислиш, че си тръгнала? Искаш да посрещнеш гостите, така ли?
Говореше също като онези хора, които живеят само в компанията на домашните си любимци. Кобилата му се бе дотътрила до тях и Колинс я хвана за гривата, галейки я с дълбока привързаност, но тъмнокожата жена си каза, че това е най-уродливото животно, което е виждала през живота си. Голяма част от доброто й настроение веднага се изпари при вида на четириногото. Липи беше сляпа — не с едното око, а с двете — и кльощава като плашило. Докато вървеше, костите й се очертаваха толкова отчетливо под краставата кожа, че Сузана почти очакваше някоя от тях да щръкне навън. За миг черният проход под замъка Дискордия изплува в съзнанието й с ужасяваща яснота — слузестите звуци, които издаваше отвратителното многокрако същество, и костите. Всички тези кости.
Навярно Колинс зърна нещо от това на лицето й, защото когато заговори отново, звучеше почти отбранително:
— Знам, че е една дърта грозница, но кат’ станеш стара кат’ нея, едва ли ще печелиш много конкурси за красота! — Той потупа кобилата по осеяната със струпеи и рани шия, след което разроши проскубаната й грива и се обърна към пътя, водещ до къщата му. Междувременно първите снежинки на задаващата се буря започнаха да прехвърчат около тях.
— Хайде, Липи, хайде, дърта кранто и стара ки’-кутия такава! Не можа ли толкоз да подушиш снега във въздуха? Защото аз го подуших, а моят нос отиде на кино още преди сто години!
Възрастният човек се обърна към Роланд и Сузана и им рече:
— Надявам се, че ще оцените готварските ми умения, защото както гледам, тази виелица няма да трае по-малко от три дни. Най-малко три дни, преди Демонската луна отново да си покаже мутрата! Срещата ни обаче беше добра — сигурен съм в т’ва! Просто се надявам да не съдите за моята гостоприемност по моята конскоприемност. Нал’ тъй? Ехааа!
„Опазил ни Господ“, помисли си тъмнокожата жена и потрепери. Старецът се обърна и в този момент Роланд й хвърли любопитен поглед. Тя му се усмихна и вдигна рамене, сякаш за да каже „Няма нищо“ — какъвто беше и случаят. Нямаше никакво намерение да му обяснява, че една куца кранта с пердета на двете очи и кожа, която разкрива повече, отколкото скрива, я бе накарала да се почувства бъзи-бъзи. Досега Роланд нито веднъж не я бе наричал „тъпа патка“ и тя не искаше да му дава никакви поводи да я нарича тъй зана…
Сякаш прочела мислите й, старата кобила се обърна назад и й се ухили, оголвайки няколкото си останали зъба. Очите в уродливия череп на Липи приличаха на изгорели свещи, потопени в гной. Тя изцвили към Сузана, като че ли искаше да й каже: „Мисли си каквото искаш, черна птицо; аз ще си бъда тук дълго след като ти извървиш своя път и умреш от своята смърт.“ В същото време вятърът внезапно се усили, запращайки шепи сняг в лицата им, докато се мъчеше да намери пролука в кожените им одежди. След като се успокои за няколко секунди, той отново се надигна, надавайки отсечен, скръбен вопъл, който приличаше на човешки вик.