ПЕТ
Външната пристройка се състоеше от кокошарник (залепен за едната стена), нещо като малка конюшня (залепена за другата) и плевник (над конюшнята), натъпкан със сено.
— Мога да се качвам горе и направо да мятам сеното с вилата — каза Колинс, — но всеки път, когато правя това, дърпам дявола за опашката, щот’ не знам къв номер ще ми погоди болният ми крак. Не ми е удобно да те моля, сай Дисчейн, но ще помогнеш ли малко на един старец, дето…
Ала Роланд вече се бе изкачил по стълбата и започна да загребва сено с вилата, хвърляйки го долу. Спря едва когато Колинс му каза, че количеството е предостатъчно и за четири дни. („Щот’ тя не яде много, както можеш да видиш и сам“, каза той.) Тогава Стрелеца слезе долу и възрастният мъж ги поведе към къщурката си. Навятият покрай стените й сняг надхвърляше ръста на Роланд.
— Ето я и моята скромна бърлога — каза Джо и ги въведе в кухнята. Тя бе облицована с чвореста дъбова ламперия, която се оказа пластмаса, когато Сузана я разгледа по-отблизо. И беше много топло. Марката на електрическата фурна беше „Роско“ — никога преди не бе чувала това име. Хладилникът бе „Амана“ и имаше една малка вратичка точно над дръжката. Тъмнокожата жена се наведе към нея и видя думите „ВЪЛШЕБЕН ЛЕД“.
— Това нещо да не би да прави ледени кубчета? — попита Сузана с блеснали очи.
— Е, не съвсем — каза Джо. — Всъщност фризерът ги прави, красавице; онуй отпред само ти ги пуска в чашата.
Това й се стори много забавно и тя се засмя. Погледна нагоре, видя как рунтавелкото я гледа ухилено с типичната си зъбата усмивка, изписана на муцунката му, и това я разсмя още повече. В кухнята витаеше аромат на подправки, захар и други приятни неща, които пробудиха носталгията й.
Роланд погледна към флуоресцентните лампи и Колинс кимна.
— Да, да, имам ток — каза той. — И не плащам никакви сметки — това не е ли яко, а? Имам си и генераторче — в бараката от другата страна. „Хонда“ е и е тихичък кат’ неделна утрин! Кат’ седнеш отгоре му, чуваш само едно „мммммм“. Бил Пелтека сменя газовия резервоар и го поправя, когато има нужда от ремонт, което се е случвало два пъти, откакто живея тук. Не, излъгах ви — три пъти. Три пъти ’сичко на ’сичко.
— Кой е Бил Пелтека? — попита Сузана в същото време, когато Роланд зададе и своя въпрос:
— Откога си тук?
Възрастният мъж се засмя.
— Един по един, скъпи мои приятели, един по един! — Той подпря бастуна си на стената, за да свали шубата си, и изохка, когато тежестта му падна на болния му крак, при което за малко да се стовари на земята. Щеше да падне на земята, ако Стрелеца не го бе задържал.
— Благодаря, благодаря — рече Джо. — Да ви кажа правичката, туй нямаше да е първият път, дет’ се льосвам по нос на линолеума! Ще отговоря първо на твоя въпрос, щот’ ми спести едно падане. Живея тука — Странния Джо от „Одд’с Лейн“, от около се’емнайсе години! Не мога да ви го кажа с точност, щот’ времето си прай квот’ си иска напоследък, ако разбирате кво искам да кажа.
— Разбираме те прекрасно — кимна тъмнокожата жена. — Не се тревожи за това.
Колинс свали пуловера си и Сузана видя, че под него имаше още един. Първото й впечатление беше, че домакинът им е набит и пълен, ала сега си даде сметка, че онова, което бе взела за тлъстини, всъщност бяха дрехи. Старецът не беше кльощав като кобилата си, но и в никакъв случай бе беше пълен.
— Сега за Бил Пелтека — продължи Джо Колинс, докато събличаше и втория пуловер. — Той е робот. Чисти къщата, поддържа в изправност генератора… и естествено, обикаля със снегорина и поддържа пътищата. Когато дойдох тук в началото, заекваше от дъжд на вятър; сега обаче го прави на всяка секунда или на всяка трета дума. Не знам кво ще правя, когато бушоните му изгърмят окончателно. — На Сузана й направи впечатление пълната липса на загриженост.
— Може пък и да се пооправи, след като Лъчът вече е наред — подметна тя.
— Може да издържи малко по-дълго, но да си кажа правичката, не вярвам, че ще се пооправи — поклати глава възрастният човек. — Машините не се изцеляват като живите същества. — Най-накрая стигна до ватираното бельо и тук стриптийзът му спря. Безногата жена бе благодарна — релефно очертаните ребра на коня й бяха достатъчни; нямаше желание да се запознава с анатомията и на господаря му.