— За колко време ще стигнем дотам? — попита Роланд.
— Не ви свърта на едно място, а? — подсмихна се старецът. — Естествено, че няма да ви свърта — ако идвате от Вътрешния свят, са ви трябвали години, за да стигнете дотук. Не ми се мисли колко, ама знам, че са много. Според мен ви трябват шест дни, за да се измъкнете от Бялата шир, или може би седем…
— Не наричаш ли тези земи Емпатика? — попита го Сузана.
Той примигна и я изгледа изненадано.
— Не, мадам — поклати глава. — Никога през живота си не съм чувал да им викат другояче освен Бялата шир.
Озадаченият му вид бе престорен. Почти бе сигурна в това. Старият Джо Колинс, весел като Дядо Коледа на детско тържество, току-що я беше излъгал. Не беше сигурна защо, ала преди да продължи, Стрелеца я сряза неочаквано:
— Ще млъкнеш ли за малко, в името на баща си?
— Добре, Роланд — рече покорно безногата жена.
Нейният дин се обърна към домакина им, като продължаваше да я държи, и каза:
— Продължавай да говориш, сай.
— Може и девет дни да ви отнеме, знам ли? — додаде старецът и се почеса по брадичката. — Пътят е доста хлъзгав, особено след като Бил отъпка снега, но как да го накараш да спре, кажете ми? Имал бил заповеди. Бил програмиран за това — тъй ми разправя. — Джо видя, че Стрелеца иска да каже нещо, и вдигна ръка. — Не, не. Не ти го разправям туй, за да те дразня, сър, сай или квото там предпочиташ. Просто отдавна не съм имал компания и не съм се замислял за туй, дет’ ме питаш.
Кат’ слезете под линията на снега, има още десет-дванайсет дни вървене, ама няма защо да ги вървите. Там има още една от онези сглобяеми бараки на „Позитроникс“ с бая возила, паркирани вътре. Кат’ колички за голф са. Батериите им са изпразнени до шушка — по-сплескани са от шапката ти, — но има и генераторче, „Хонда“, също като моето. Последния път, кат’ бях там, бачкаше, щот’ Бил гледа да поддържа работите в изправност (поне доколкот’ може). Ако успеете да заредите с него някоя от онези колички, може да съкратите пътя си и до четири дни. Кво излезе в крайна сметка — ако искате да трамбовате, ще ви трябват поне деветнайсет дни. А ако подкарате някое от ония бръмбазъчета — тъй ги наричам, щот’ бръмчат кат’ бръмбазъци — десет, максимум единайсе дена.
Помещението внезапно утихна. Вятърът фучеше, мятайки с пълни шепи сняг върху къщичката, и Сузана за пореден път си каза, че й звучеше досущ като човек. Това без съмнение не беше нищо повече от трик, дължащ се на ъглите и стрехите, успокои се тя.
— Значи по-малко от три седмици, дори и да се налага да вървим — обобщи Роланд. Той протегна ръка към фотографията, показваща масивната кула от тъмен камък, издигаща се на фона на здрачаващото се небе, ала не се осмели да я докосне. Сякаш се боеше да го стори, помисли си безногата жена. — След всички тези години и всички тези левги.
„Да не говорим за литрите пролята кръв“ — отбеляза наум Сузана, но не би го казала на глас дори и да бяха сами. Просто нямаше смисъл — нейният дин много добре знаеше колко кръв бе пролял, за да стигне дотук. Не, работата беше друга — тук имаше нещо гнило. Нещо гнило или направо вмирисано, а мъжът с револверите сякаш изобщо не забелязваше това.
Съчувствието означаваше да уважаваш чувствата на другия, а емпатията — да споделяш тези чувства. Защо тази проклета страна се наричаше Емпатика?
И защо този приятен възрастен човек трябваше да я лъже?
— Кажи ми нещо, Джо Колинс — рече Роланд.
— Добре, стрелецо, стига да мога.
— Бил ли си съвсем близо до нея! Докосвал ли си стените й с ръка?
Домакинът им го изгледа изпод вежди, сякаш си мислеше, че Стрелеца си прави майтап с него. Когато се убеди, че случаят не е такъв, лицето му помръкна.
— Не — въздъхна той и за пръв път заговори като човек, принуден да живее далеч от своя свят, също като Сузана. — Не посмях да се приближа повече от разстоянието, от което направих тази снимка. Двеста, двеста и петдесет метра. Или петстотин дъги от колелото, както би казал роботът.
Стрелеца кимна.
— И защо?
— Защото си помислих, че ако пристъпя по-близо, ще умра, ала въпреки това няма да мога да спра. Гласовете щяха да ме накарат да продължа. Това си помислих тогава, същото си го мисля и сега.