Дали? Навярно беше точно така. И може би този отчаян вопъл не беше нищо друго, освен воя на вятъра, фучащ покрай корнизите на къщата.
— С радост бих чул някои от твоите шеги и истории — предложи Роланд. — Както си ги разказвал пред слушателите си, ако ти е угодно.
Тъмнокожата жена го изгледа внимателно, чудейки се дали нейният дин не се ръководи от някакъв скрит мотив, ала интересът му изглеждаше напълно искрен и непресторен. Още преди да види снимката на Тъмната кула, закачена на стената в дневната (очите му се обръщаха непрестанно към нея, докато Джо им разказваше историята си), Стрелеца бе обзет от някаква трескава веселост, която никак не се връзваше с характера му. Спътницата му имаше чувството, че е болен и сякаш периодично изпада в пристъпи на делириум.
Домакинът им изглеждаше изненадан от молбата на Роланд, ала не и недоволен.
— Мили Боже! — въздъхна той. — Струва ми се, че не съм изнасял представление от хиляда години… и като се има предвид, че времето тук е доста разтеглено, може би наистина са минали хиляда години. Дори не съм сигурен, че знам откъде да започна.
— Опитай — подкани го Сузана, изненадана от собствените си думи.
ОСЕМ
Джо поседя замислен известно време, след което се изправи, изтръсквайки няколко трохички от ризата си. Той подпря бастуна си на стола и докуцука до средата на стаята. Ко го наблюдаваше с наострени уши и характерната си усмивка, сякаш предвкусвайки предстоящото забавление. За момент Джо изглеждаше неуверен, ала после си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна.
— Обещайте ми, че няма да ме замервате с домати, ако осера работата — рече. — Не забравяйте, че все пак мина доста време оттогава.
— Нямаш проблеми — отвърна му Сузана. — Нали ни прибра и нахрани.
— Пък и нямаме домати — изтърси Роланд, буквален както винаги.
— Добре, добре. Всъщност май имам няколко консерви в килера… Забравете, че казах това!
Тъмнокожата жена се усмихна. Стрелеца направи същото.
Окуражен, домакинът им продължи:
— Добре, нека се върнем в онова магическо място, известно като „Джанго“, в онзи магически град, който някои хора наричат „езерното недоразумение“. Кливланд, Охайо, с други думи. Второто представление. Това, което не успях никога да довърша, защото бях пиян и… знаете останалото. Дайте ми само секунда…
Той затвори очи. Явно се концентрираше. Когато отново ги отвори, изглеждаше с десет години по-млад. Бе поразително. Вече не само звучеше като американец, но и изглеждаше така. Сузана не можеше да го обясни с думи, но знаеше, че е вярно — това бе Джон Колинс, произведен в САЩ.
— Хей, дами и господа, добре дошли в „Джанго“! Аз съм Джо Колинс, а вие — не.
Стрелеца се изкикоти, ала спътницата му само се усмихна — това бе доста старичък майтап.
— Управителите ме помолиха да ви напомня, че тази вечер има промоция „две бири за един кинт“. Чухте ли? Добре. Те се ръководят от печалбата, а аз — от личния си интерес. Защото колкото повече пиете, толкова по-забавен ще ви се струвам.
Усмивката на Сузана се разшири. Комедийното изкуство си, имаше характерен ритъм — дори тя знаеше това, въпреки че не можеше да издържи и пет минути пред публиката в някой претъпкан нощен клуб, дори и животът й да зависеше от това. Но имаше ритъм и след неувереното начало Джо започна да намира своя. Очите му бяха притворени и тя предположи, че той вижда ярките цветове на сценичното осветление — също като сферите от Магьосническата дъга — и усеща дима на петдесетина цигари. Едната му ръка почива на хромираната стойка на микрофона, а другата е свободна да опише всички жестове, които си пожелае; Джо Колинс в „Джанго“ петък вечерта…
„Не, не в петък. Нали каза, че през уикендите всички клубове ангажирали рокендрол банди.“
— Въпреки всички тия приказки за езерните недоразумения и така нататък — продължи Колинс, — Кливланд е прекрасен град. — Вече говореше доста по-бързо; навярно Еди би казал, че започва да рапира. — Родителите ми са от Кливланд, но щом станаха на седемдесет, се преместиха във Флорида. Не искаха, но, мамка му мръсна, такъв е законът. Дзън! — Джо почука с юмрук по главата си и кръстоса очи. Роланд отново се изхили, макар че нямаше и най-малка представа къде се намира Флорида (нито пък какво представлява). Усмивката на Сузана също се разтегляше.
— Флорида е страхотно място — каза домакинът им. — Страхооотно. Рай за младоженците и скоросмъртниците. Дядо ми се пенсионира във Флорида, Господ да помилва душата му. Когато умра, искам да си отида от този свят мирно и тихо, в съня си, като дядо Фред. А не надавайки ужасени писъци като пътниците в колата му.