Известно време Сузана не разбираше какво се случи. Просто отбеляза, че лицето я бе заболяло доста повече, отколкото трябваше. Явно Джо също не бе забелязал нищичко, тъй като продължи да изстрелва думите по-бързо от всякога.
— Хей, а какво ще кажете за онзи рибен ресторант „Морски свят“? Бях омел половината си фишбъргър, когато се зачудих дали пък не ядях някоя бавнозагряваща риба. Дзън! И като заговорихме за риба…
Ко изджавка разтревожено. Сузана усети как нещо топло се стича по врата и рамото й.
— Спри, Джо — рече Роланд. Звучеше тъй, сякаш не му достига въздух. Като че ли се задушаваше. От смях, подозираше безногата жена. Ох, как само я болеше лицето и…
Домакинът им отвори очи. Изглеждаше ядосан.
— Какво? Исусе, сами го поискахте и аз ви го дадох!
— Сузана се е наранила. — Стрелеца се надигна от стола си и гледаше загрижено лицето й.
— Не съм се наранила, Роланд, просто се ударих по лицето малко по-силно, отколкото… — В този миг тя погледна ръката си и с ужас видя, че носи червена ръкавица.
ДЕВЕТ
Ко отново излая, а нейният дин грабна салфетката, която лежеше до локвичката от разлятото кафе. Единият й край бе кафяв и подгизнал от течността, ала другият бе сух. Той я притисна към раната и Сузана потръпна от болка при допира, а очите й се напълниха със сълзи.
— Не, остави ме поне да спра кървенето — измърмори Роланд и я погали по къдриците. — Дръж се — добави и тя реши да го послуша.
През пелената на сълзите тъмнокожата жена виждаше, че Джо още изглежда намусен, задето са прекъснали представлението му по подобен драстичен начин, и донякъде го разбираше. Той си вършеше страхотно работата, а тя бе развалила всичко. Болката постепенно отшумяваше и Сузана се почувства ужасно засрамена. Припомни си онзи случай в гимназията, когато й бе дошло за пръв път през живота й и по бедрото й бе плъзнала издайническата червена струйка, която съученичките й бяха видели. Някои от тях дори бяха започнали да крещят „Запуши се!“, сякаш това бе най-смешното нещо на света.
Споменът за това обаче се примесваше със страх. Страх, отнасящ се до самата пъпка. Ами ако беше рак? Преди успяваше да прогони тази мисъл още преди да се е оформила напълно в съзнанието й, ала този път… този път не можа. Не беше ли напълно възможно да е хванала рак по време на прехода им през Ужасните земи?
Стомахът й се сви на възел, сетне се надигна. Тъмнокожата жена усещаше, че вечерята й все още е на мястото си, но само за известно време.
Изведнъж изпита необходимост да остане сама; трябваше да остане сама. Ако ще повръщаше, не й се искаше да го прави пред очите на Роланд и този непознат. А дори и да не се стигнеше дотам, имаше нужда от малко време, за да се вземе в ръце. В този момент внезапен порив на вятъра, достатъчно силен, за да разтърси цялата постройка, връхлетя къщичката; лампите примигнаха и стомахът й отново се сви на възел, докато сенките се люшкаха в моряшкия си танц.
— Трябва да отида… до тоалетната… — едва успя да промълви Сузана. Светът отново потрепери, сетне се стабилизира. Една от цепениците в камината изпращя, изстрелвайки залп от пурпурни искри към комина.
— Сигурна ли си? — попита Джо. Вече не изглеждаше ядосан (ако изобщо се бе чувствал така), но за сметка на това в погледа му се четеше съмнение.
— Остави я — намеси се Роланд. — Нека се освежи малко.
Тъмнокожата жена понечи да му се усмихне, ала в същия миг пъпката отново започна да кърви. Не знаеше какво още би могло да се промени заради тази идиотска незаздравяваща рана, ала знаеше със сигурност, че се бе наслушала на достатъчно шеги. Ако възнамеряваше отново да се смее, трябваше да намери някого, който да й прелее кръв.
— Ей-сега се връщам — обърна се тя към двамата мъже. — И гледайте да не ометете целия пудинг, докато ме няма. — От самата мисъл за храна й се гадеше, но нали трябваше да каже нещо.
— По въпроса за пудинга не мога да обещая — обади се Стрелеца, след което добави тъкмо когато тя излизаше от стаята: — Ако ти стане лошо, извикай ме!
— Добре — отвърна спътницата му. — Благодаря ти, Роланд.
ДЕСЕТ
Макар Джо Колинс да живееше сам, банята му излъчваше някакво приятно женско присъствие. Тапетите бяха розови на зелени листенца и — как иначе? — диви рози. Тоалетната чиния изглеждаше напълно съвременна с изключение на седалката, която бе дървена, а не пластмасова. Дали я бе изработил сам? Не бе изключено, макар че най-вероятно роботът я бе донесъл от някой забравен от бога магазин или склад. Карл Пелтека? Така ли го бе нарекъл Джо? Не, Бил. Бил Пелтека.