От едната страна на чинията имаше столче, а от другата — вана с крака, оформени като лъвски нокти, чиято душ-кабинка й напомни филма „Психо“ на Хичкок (всъщност, откакто бе гледала този проклет филм на Таймс Скуеър, всеки душ я караше да си мисли за него). Имаше и порцеланов умивалник, разположен върху високо до кръста шкафче, изработено (както прецени Сузана) не от призрачно или мъртво дърво, а от добрия стар дъб. Над него бе закачено огледало. Тя си каза, че шкафчето навярно служи за аптечка, където домакинът им държеше хапчетата и сиропите си. Всички удобства на дома.
Жената отлепи салфетката от лицето си и изсъска приглушено. Хартията бе засъхнала върху раната и откъсването й беше адски болезнено. Когато погледна отражението си, Сузана се смая от кръвта по бузите, устните и брадичката си — да не споменаваме шията и раменете й. В никакъв случай не трябваше да се плаши от раната — просто откъсваш връхчето на нещо и то започва да кърви, това е всичко. Особено ако е на тъпото ти лице.
Тя чу как в другата стая Джо казва нещо (неясно какво), както и отговора на Роланд след това — няколко думи, последвани от неудържимо хихикане. „Толкова е странно да го слушам да се смее така — помисли си жената. — Сякаш е пиян.“ Изведнъж се запита дали някога е виждала своя дин пиян и си даде сметка, че отговорът е отрицателен. Никога не го бе виждала мъртвопиян, гол-голеничък или обладан до такава степен от смях… досега.
„Глей си свойта работа, жено“ — обади се Дета.
— Добре — промълви Сузана. — Добре де, добре.
Пиян. Чисто гол. Побъркан от смях. Навярно между тези неща имаше нещо общо.
А може би просто бяха едно и също нещо.
Тя се покатери на столчето, протегна ръка и завъртя кранчето. Струята бе мощна и внезапна и заглуши звуците от другата стая.
Тя изми ръцете си и започна да облива лицето си със студената вода, след което се подсуши внимателно с кърпата и почисти кожата около пъпката. Щом приключи, докосна лекичко самата рана. Заболя я съвсем леко и това я окуражи. Сетне изплакна кърпата, преди кървавите петна да са засъхнали, и се наведе към огледалото. Това, което видя, я накара да въздъхне с облекчение — когато се бе ударила без да иска, бе отлюспила цялата коричка на пъпката, но в края на краищата това може би щеше да се окаже за добро. Едно бе сигурно — ако Джо имаше кислородна вода или някакъв антибиотик за мазане в аптечката си, Сузана възнамеряваше да го използва, за да намаже с него противния цирей. Болката изобщо не я интересуваше — щеше да го натърка хубавичко с дезинфектанта, а после да превърже раната и да се надява, че проклетото нещо най-накрая ще заздравее.
Тя простря кърпата за лице на умивалника, след което взе салфетка (в същия цвят като тапетите) от купчинката на най-близкия рафт и я поднесе към лицето си. Ръката й обаче замръзна във въздуха. Върху следващата салфетка от купчинката лежеше листче от бележник. В горната му част се виждаше отрупана с цветя пейка, носена от две летящи ангелчета, а отдолу пишеше:
[# Букв. „Бог от машината“ (лат.). — Б. пр.]
Под тези букви се виждаха други, доста по-избелели:
Сузана смръщи вежди и взе листчето от купчината салфетки. Кой ли го бе оставил тук? Джо? Абсурд. Тя го обърна от другата страна и видя, че със същия почерк бе написано:
Джо продължаваше да говори в дневната и този път Роланд избухна в дивашки смях, вместо само да се изкикоти. Явно домакинът им бе възобновил своя монолог. Донякъде го разбираше — все пак човекът правеше нещо, което обичаше; нещо, което не бе имал възможност да направи през всичките тези години, — ала част от нея никак не харесваше това. Не й харесваше, че старецът е решил да продължи с шегите си, докато тя все още е в тоалетната, както и това, че Роланд му е позволил да продължи. Че го слушаше в захлас и се смееше, докато тя се опитва да спре кръвта, бликаща от проклетата й пъпка. Изглеждаше й по момчешки подло и егоистично. Предполагаше, че би трябвало отдавна да е свикнала с подобни неща, но явно не беше.
„Защо не забравиш момчетата за известно време и не се концентрираш върху това пред теб? Какво ли може да означава?“