Едно бе очевидно — някой бе очаквал тя да дойде тук и да намери бележката. Бе очаквал нея. Не Роланд или Джо. „Лошо момиче — пишеше там. — Момиче.“
Ала кой би могъл да знае? Кой можеше да знае със сигурност, че ще стане точно така? Тя нямаше навика да се удря по лицето (нито пък по гърдите или коленете), докато се смее; не можеше да се сети за нито един друг случай, в който…
Май не беше точно така. Много отдавна на един филм с Дийн Мартин и Джери Лий Луис — „Кретени в морето“ или нещо подобно. Тогава се беше смяла по същия начин просто защото смехът бе достигнал определена критична точка и бе станал самозахранващ се. Всички в киносалона — „Кларк“ на Таймс Скуеър, доколкото си спомняше — правеха същото; тресяха се на столовете си, махаха с ръце и от устите им, които вече не бяха техни, се сипеха пуканки. Устите им вече принадлежаха на Мартин и Луис — тези кретени в морето. Но това се беше случвало само веднъж.
„Комедия плюс трагедия е равно на илюзия. Но тук няма никаква трагедия, нали?“
Сузана не очакваше никакъв отговор на този въпрос, ала получи един. Даде й го студеният глас на нейната интуиция.
„Не, все още няма.“
Изведнъж тя си даде сметка, че си мисли за Липи. За ухилената, отвратителна Липи. Дали хората в Ада се смееха? Безногата жена бе сигурна в това. Хилеха се като Липи Коня-чудо, докато Сатаната правеше
(вземете коня ми… моля ви)
редовната си обиколка, след което се смееха. Безпомощно. Безнадеждно. За цяла вечност, дано никак не ви е угодно.
„Какво, по дяволите, ти става, жено?“
В другата стая Роланд отново се засмя. Ко изджавка и лаят му също прозвуча като смях.
„Одд’с Лейн, Одд Лейн… помисли над това.“
Какво имаше да му мисли? Едното беше името на улицата, а другото бе същото, само че без…
— Я чакай малко — прошепна Сузана на себе си. Говореше съвсем тихо, сякаш се боеше, че някой ще я чуе. Ала Джо рапираше със светкавична бързина, а Стрелеца се смееше. Кой можеше да я чуе тогава? Съществото от мазето, ако изобщо имаше нещо там?
— Чакай, чакай малко.
Тя затвори очи и си представи знака с двете табели, които се намираха почти на тяхната височина, тъй като пътешествениците стояха на върха на триметровия снежен насип. „ТАУЪР РОУД“, пишеше на едната — на тази, която сочеше към почистения от снега път, чезнещ в далечината. Другата, която отбелязваше късата алея с къщичките, гласеше „ОДД’С ЛЕЙН“, само дето…
— Само дето не беше точно така — измърмори безногата жена, свивайки пръстите на лявата си ръка в юмрук. — Не беше.
Виждаше го достатъчно ясно в паметта си — ОДД’с ЛЕЙН. Апострофът и „с“-то бяха добавени, но защо някой би направил това? Да не би тук да имаше някой маниак на тема редактиране, който да не може да издържи…
Какво? Да не може да издържи какво?
Зад затворената врата смехът на Роланд прогърмя по-оглушително от всякога. Нещо се прекатури и се счупи. „Не е свикнал да се смее така — помисли си безногата жена. — Най-добре се пази, Роланд, за да не си направиш нещо. Да не вземеш да се изсипеш или нещо друго…“
„Помисли над това“ — я бе посъветвал незнайният й благодетел и тя се опитваше. Нима в думите „одд“ и „лейн“ имаше нещо, което някой не искаше да видят? Ако беше така, то тази личност нямаше защо да се тревожи, тъй като Сузана определено не можеше да го види. Прииска й се Еди да беше тук. Еди бе страшно добър в шегите, гатанките и… ана…
Дъхът й спря. Очите й се разшириха и лицето й постепенно се озари от прозрението. Нямаше молив и тъй като не бе особено добра в комбинациите наум, трябваше да…
Балансирайки на столчето, безногата жена се надвеси над порцелановия умивалник и дъхна върху огледалото, така че да го замъгли. Написа „ОДД ЛЕЙН“ с десния си показалец и се вторачи в седемте букви с нарастващ ужас. В другата стая нейният дин отново се засмя и внезапно тя осъзна това, което трябваше да разбере трийсет секунди по-рано — този смях не беше весел. Той бе накъсан и неконтролируем; това бе смях на човек, който се бори за глътка въздух. Роланд се смееше така, както се смеят хората, при които комедията се превръща в трагедия. Както се смеят хората в Ада.