Под „ОДД ЛЕЙН“ тя написа „ДОНДЕЙЛ“ — анаграмата, която Еди навярно щеше веднага да съзре, — и изведнъж разбра, че апострофът и „с“-то бяха добавени само за да ги заблудят.
В другата стая смехът внезапно заглъхна и се промени, превръщайки се в звук, който бе по-скоро тревожен, отколкото забавен. Ко лаеше като обезумял, а Роланд…
Роланд се задушаваше.
Шеста глава
Патрик Данвил
ЕДНО
Револверът не беше у нея. Джо бе настоял да седне на креслото, когато се върнаха в дневната, и Сузана беше оставила оръжието на отрупаната със списания масичка, след като извади барабана и изпразни гнездата му. Патроните бяха в джоба й.
Тъмнокожата жена отвори вратата на банята и запълзя към дневната. Стрелеца лежеше на пода между канапето и телевизора, а лицето му имаше ужасен пурпурен цвят. Той драскаше подутото си гърло и продължаваше да се смее. Домакинът им бе застанал над него и първото нещо, което забеляза Сузана, беше, че косата му — тази пухкава, бебешка, дълга до раменете бяла коса — почти е почерняла. Бръчките около очите и устата му бяха изчезнали и вместо десет години по-млад, Джо Колинс изглеждаше подмладен с двайсет или дори с трийсет лета.
Това шибано копеле.
Това шибано вампирско копеле.
Ко скочи към него и го захапа за левия крак, точно над коляното.
— Двайсет и пет, шейсет и четири, деветнайсет, ха! — извика весело домакинът им и ритна рунтавелкото настрани, чевръст и подвижен като Фред Астер. Зверчето прелетя през помещението, удари се в отсрещната стена и събори табличката с надпис „ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ ДОМА НИ“. Джо отново се обърна към Роланд.
— Мисля си — започна той, — че на жените им трябва причина, за да правят секс. — Преобразеният старец стъпи с единия си крак върху гърдите на Стрелеца — също като ловец на едър дивеч с трофея си, помисли си тъмнокожата жена. — Докато на мъжете, от друга страна, им трябва само място! Дзън! — Очите му отново за малко да изскочат от черепа му. — Господ е дал на мъжете и мозък, и пишка, но количеството кръв в телата им стига само за едното или другото — никога и за двете едновре…
Той не чу нито приближаването й, нито как се изкатери върху креслото, за да застане на необходимата височина; беше погълнат от онова, което правеше. Сузана сключи ръце в юмрук, вдигна го до дясното си рамо и замахна силно, след което го стовари с цялата си сила върху главата на Джо. Ударът бе достатъчно мощен, за да го нокаутира, ала от сблъсъка с черепната кост ръцете й пламнаха от раздираща болка.
Домакинът им се олюля, разпери ръце за равновесие и се огледа недоумяващо. Горната му устна се надигна, оголвайки зъбите му — съвсем обикновени зъби, а и защо не? Той не беше от онези вампири, които се прехранват с кръв — в края на краищата това бе Емпатика. Лицето му обаче се променяше — потъмняваше, сгърчваше се и се превръщаше в нещо, което вече не бе човешко. Това бе лицето на безумен клоун.
— Ти — процеди той, ала преди да продума нещо друго, Ко отново се втурна към него. Този път нямаше нужда да използва зъбите си, понеже съществото пред Сузана се олюляваше. Ето защо рунтавелкото просто се шмугна под глезена му и Дондейл полетя надолу, а ругатните му секнаха в мига, в който главата му се удари в пода. Навярно щеше да изгуби съзнание, ако чергата, покриваща дървените дъски, не беше притъпила удара. Вместо това обаче той веднага седна, оглеждайки се замаяно наоколо.
Тъмнокожата жена коленичи до Стрелеца, който също се опитваше да се изправи, макар и не особено успешно. Тя сграбчи ръкохватката на револвера му, ала мъжът я хвана за китката, преди да е успяла да го измъкне. Инстинкт, разбира се — трябваше да го предвиди, — но това не й попречи да почувства внезапен прилив на паника, когато сянката на Дондейл се извиси над тях.
— Мръсна кучко, сега ще те науча да не прекъсваш друг път шоумен, когато изнася предст…
— Роланд, пусни го! — изкрещя жената и Стрелеца се подчини.
Преобразеният старец се хвърли към нея, възнамерявайки да изблъска оръжието, ала тя бе по-бърза от него. Сузана се претъркули настрани и вместо върху нея, Дондейл падна върху Роланд. В същия миг нейният дин изхъхри измъчено, изгубвайки и последните глътки въздух, които бе успял да си поеме. Като дишаше трескаво, тя се надигна на една ръка и насочи револвера към съществото, под чиито дрехи бе започнала някаква ужасна метаморфоза. Дондейл вдигна ръце във въздуха, ала в тях нямаше никакво оръжие — естествено, нали не убиваше с тях. Междувременно чертите на лицето му бяха започнали да се сливат в едно цяло, превръщайки се в нещо като белези върху животинска кожа или черупка на насекомо.