— Чайлд? — смръщи вежди тя. — Това говори ли ти нещо?
Стрелеца кимна.
— „Чайлд“ означава рицар или стрелец, поел да изпълни определена мисия. Старинна и официална дума. Никога не сме я използвали помежду си, защото се отнася за богоизбрани рицари, служещи на ка, а нито аз, нито моите приятели сме се възприемали по този начин.
— Въпреки това ти си този Чайлд Роланд, нали?
— Навярно някога съм бил. Сега сме отвъд тези неща. Отвъд ка.
— Ала все още сме на Пътя на Лъча.
— Да. — Той прокара пръст по последния ред, изписан на плика. „Всички дългове са платени.“ — Отвори го, Сузана, защото искам да видя какво има вътре.
Тя се подчини.
ЧЕТИРИ
Вътре имаше ксерокопие на една поема от Робърт Браунинг. Кинг бе написал името на автора с характерния си полупечатен, полуръкописен почерк над заглавието. Сузана бе чела някои от драматичните монолози на Браунинг в колежа, но точно тази творба й беше непозната. Което не можеше да се каже за темата — все пак заглавието на произведението беше „Чайлд Роланд Кулата достигна“. Поемата бе епическа, издържана в традициите на баладичната схема и наброяваше трийсет и четири станси. Всяка строфа бе номерирана с римска цифра. Някой — най-вероятно Кинг — бе заградил I, II, XIV, XV, XVI, XVII и XVIII станса.
— Прочети на глас отбелязаните — каза Стрелеца с дрезгав глас, — защото разбирам само отделни думи, а искам да узная какво пише.
— Първа станса — рече тъмнокожата жена и прочисти гърлото си, защото бе пресъхнало. Вятърът навън отново зафуча и единствената крушка примигна в наплютата от мухите плафонера.
Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.
— Колинс — рече Роланд. — Който и да е писал това, е имал предвид Джо Колинс. Писал е за него, тъй както Кинг е писал за нашия ка-тет в историите си. Всичко що ми рече… лъжа било е! Точно така!
— Не Колинс — поправи го Сузана. — Дондейл.
Стрелеца кимна.
— Дондейл, право думаш. Давай нататък.
— Добре; втора станса.
Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.
— Помниш ли бастуна му и как го размахваше? — попита мъжът.
Разбира се, че си спомняше. Само дето не беше крив, но иначе всичко друго съвпадаше. Всичко друго бе описание на това, което им се бе случило току-що. Самата мисъл я накара да потрепери.
— Този поет от твоето време ли е? — обърна се към нея Стрелеца. — От твоето кога?
Безногата жена поклати глава.
— Дори не е от моята страна. Умрял е поне шейсет години преди моето кога.
— Въпреки това явно е видял какво ще се случи. Или поне някаква негова версия.
— Да — кимна Сузана. — Стивън Кинг е знаел за тази поема. — Изведнъж бе осенена от внезапно прозрение, което беше толкова ярко, че нямаше как да не е истинско. Жената изгледа Роланд с разширени очи: — Тази поема е накарала Кинг да започне всичко! Тя е била неговото вдъхновение!
— Сигурна ли си, Сузана?
— Да!
— Обаче този Браунинг трябва да ни е видял.
Тъмнокожата жена си замълча. Не знаеше. Всичко беше прекалено объркано. Като да се опитваш да определиш кое е първото — кокошката или яйцето. Или да се изгубиш в огледален лабиринт. Главата й се замая.
— Прочети и следващата, Сузана.
— Четиринайсета станса — каза тя и зачете:
— А ето и следващите три: