— Липи — каза Стрелеца. — С проскубаната грива, покритата със струпеи шия и всичко останало. Само дето е кобила, а не жребец.
Сузана мълчеше — нямаше нужда да каже каквото и да било. Естествено, че беше Липи — сляпа и мършава, с осеяна от червени язви кожа… „Знам, че е една дърта грозница“, беше казал старецът… по-точно съществото, което приличаше на старец. „Дърта кранто и стара ки’-кутия такава!“ Ето че тук го пишеше черно на бяло в една поема, написана дълго преди сай Кинг изобщо да бъде роден — може би осемдесет или дори сто години преди това: „тревата пък напомняше коса — окапала и рядка, с прокажен вид…“
— Като че ли от дяволски легион избягал бе — рече Роланд, усмихвайки се мрачно. — Трябва да се погрижим да я изпратим обратно при Дявола, преди да си тръгнем оттук.
— Не — възрази Сузана. — Няма да го сторим. — Беше прегракнала. Искаше да накваси гърлото си, ала се боеше да отпие дори глътка от онова, което течеше от чешмите в тази колиба. В краен случай щеше да вземе малко сняг и да го разтопи. Но едва след като напуснеха това ужасно място.
— Защо казваш така?
— Защото я няма — вдигна рамене жената. — Излезе навън в бурята, когато видяхме сметката на господаря й.
— Откъде знаеш това?
Сузана поклати глава.
— Просто знам, — Тя отгърна следващата страница и обяви: — Осемнайсета станса: „Ала не би! Съзрях аз…“
Тя внезапно замлъкна.
— Сузана? Защо… — В този миг зърна следващата дума, която можеше да прочете въпреки английските букви. — Продължавай — нареди Роланд с глух глас, наподобяващ шепот.
— Сигурен ли си?
— Чети, защото искам да го чуя.
Спътницата му отново прочисти гърлото си.
— Шестнайсета станса.
— Това е за Меджис — каза Роланд. Пръстите му бяха побелели и свити в юмруци, макар че Сузана се съмняваше, че мъжът си дава сметка за това. — За това как се скарахме заради Сюзан Делгадо и след това отношенията ни никога вече не бяха същите. Опитахме се да възстановим приятелството си, доколкото можахме, ала никога вече не беше същото.
— След като една жена отиде при някой мъж или един мъж отиде при някоя жена, нещата никога не остават същите — каза Сузана и му подаде преснетите листове. — Вземи. Прочетох всички отбелязани строфи. Ако в останалата част от поемата има нещо за достигането на Тъмната кула, намери си го сам. Мисля, че можеш да го направиш, ако си дадеш достатъчно зор. Що се отнася до мен, просто не искам да знам.
Ала нейният дин явно не разсъждаваше като нея. Той прелисти страниците, търсейки последната. Листовете не бяха номерирани, ала Роланд откри лесно края по празното пространство под стансата с номер XXXIV. Преди да успее да прочете последната строфа обаче, немощният вик се разнесе отново. Този път вятърът бе утихнал и нямаше съмнение за местоположението на неговия източник.
— Има някой в мазето — каза Стрелеца.
— Знам. И мисля, че дори знам кой е той.
Мъжът кимна.
Тъмнокожата жена го изгледа съсредоточено.
— Всичко се връзва, нали? Сякаш сме в един голям пъзел и сме сложили всички парченца без последните.
Вопълът прозвуча отново, немощен и изгубен. Така можеше да вика само някой, който се намираше на крачка от смъртта. Те излязоха от банята и извадиха револверите си, макар Сузана да си мислеше, че този път няма да им трябват.
ПЕТ
Хлебарката, която бе приела облика на веселия стар шегаджия Джо Колинс, лежеше на същото място, където го бяха оставили, ала Ко бе отстъпил крачка-две назад. Сузана не го обвиняваше — Дондейл бе започнал да се вмирисва и от разлагащата се черупка се процеждаше някакво бяло вещество. Въпреки това Стрелеца заповяда на рунтавелкото да остане където си е и да бъде нащрек.