(дад — а — чум дад — а — чий)
сребърен ключ. Самият затворник стоеше зад решетките на килията си и протягаше мръсните си ръце към тях. Изглеждаше толкова измършавял, че й напомни за ужасните снимки от концлагерите, на които се виждаха оцелелите от Аушвиц, Берген-Белсен и Бухенвалд — живи (макар и едва ходещи) обвинения към човечеството, с размъкнати раирани униформи, висящи по съсухрените им, превърнали се в кожа и кости тела, и отвратителни кръгли шапки, крепящи се като по чудо на главите им. Неестествено ярките им, плашещи очи сякаш казваха: „Не искаме да знаем в какво сме се превърнали, ала за съжаление не можем да го забравим.“
Нещо подобно се четеше и в очите на Патрик Данвил, докато протягаше ръцете си към тях и издаваше нечленоразделните си, умоляващи вопли. Отблизо те й звучаха като подигравателните крясъци на някоя птица от джунглата в холивудски филм: „Ай-ииииий, Ай-ииииий, Ай-йоук, Ай-йоук!“
Стрелеца взе ключа от кукичката и се приближи до вратата. Данвил го сграбчи за ризата, ала Роланд веднага избута ръката му настрани. В движението му нямаше и капчица грубост, но измършавялото създание в килията мигновено отстъпи назад, а очите му сякаш щяха да изскочат от страх. Косата му беше дълга — висеше чак до раменете му, — ала бузите му бяха покрити с рехав мъх, който бе малко по-гъст на брадичката и над горната му устна. Сузана предположи, че навярно бе на седемнайсет; най-много да беше една-две години по-голям.
— Не се обиждай, Патрик — рече меко Стрелеца, докато пъхаше ключа в ключалката. — Нали така те наричат? Патрик Данвил?
Кльощавото същество с мръсни дънки и широка сива риза (тя висеше почти до коленете му) продължаваше да отстъпва назад, без да промълви дума. Когато гърбът му се опря в отсрещната стена, той се плъзна надолу и седна на земята до кофата, която навярно му служеше за тоалетна, притискайки колене до изпитото си лице. Междувременно Роланд отвори вратата и я издърпа навън (тя нямаше панти). Щом забеляза това, Патрик Данвил започна отново да вие, само че този път доста по-силно: „АЙ-ИИИИЙ, АЙ-ЙОУК, АЙ-ИИИИИИЙ!“ В мига, в който Стрелеца прекрачи прага на килията, момчето запищя още по-пронизително и започна да блъска главата си в каменната стена. Роланд отстъпи назад и в същия миг Патрик престана да се самоизтезава, а очите му се вторачиха в Стрелеца със смесица от страх и недоверие, след което протегна мръсната си, ала изящна ръка (безногата жена виждаше фините му дълги пръсти) към новодошлите, сякаш ги молеше за помощ.
Роланд и Сузана се спогледаха.
Жената допълзя до вратата на килията и се спря на прага. Измършавялото момче нададе отново птичия си крясък и кръстоса ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да го защити от непознатите.
— Не бой се, захарче — това беше една Дета Уокър, която Сузана нито беше чувала преди, нито пък подозираше за съществуването й. — Не бой се, захарче. Ня’а да ти сторя нищо лошо. Ако исках да те бастисам, щях да те гръмна два пъти в главата, както напрайх с онуй копеле горе.
Тя видя как очите му внезапно се разшириха, макар и само за секунда, разкривайки колко са кръвясали. Тъмнокожата жена се усмихна и продължи:
— Точно тъй! Гусин Колинс пукна! Нивгаж веч’ ня’а да слезе тук долу и да те… Кво ти прайше гой, Патрик?
Воят на вятъра отново достигна до тях, макар и приглушен. Лампите примигнаха и цялата постройка се разтресе и изскърца, сякаш протестираше срещу напора на снежната стихия.
— Кво ти прайше, миличък?
Нямаше смисъл. Момчето явно не разбираше. Безногата жена вече се бе убедила в това, когато Патрик Данвил се хвана с две ръце за корема и изкриви лицето си в гротескна гримаса.
— Карал те е да се смееш?
Затворникът кимна. Продължаваше да седи свит в ъгъла. Лицето му се изкриви още повече, а пръстите му се свиха в юмруци. Той ги доближи до лицето си и потърка бузи, след което ги допря до очите си и ги развъртя. Когато отново погледна към нея, Сузана забеляза, че на носа му има неголям белег.