— Карал те е и да плачеш.
Момчето кимна. То повтори отново цялата пантомима, след което добави и още нещо — започна да прави загребващи движения с шепите си, да ги поднася към устата си и да мляска с устни.
В този миг над главата й се разнесе гласът на Роланд:
— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и те е карал да ядеш.
Затворникът заклати бясно главата си, при което отново я удари в стената.
— Той е ял — обади се Дета. — Тва се опитваш да кажеш, нал’ тъй? Дондейл е ял.
Патрик кимна.
— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и сетне е изяждал тук, дет’ е излизало навън. Баш туй е прайл, нал’ тъй?
Момчето кимна отново и зарида неудържимо. Скимтящите му стонове изпълниха за пореден път тясното пространство на затвора му и Сузана запълзя внимателно към него, готова да отстъпи всеки момент, ако Патрик поднови самоубийствените си удари в стената. Щом достигна до него обаче, момчето положи лице в скута й и заплака. Жената се обърна, погледна към Роланд и му даде знак с очи да се приближи.
Когато Патрик отново я погледна, в очите му се четеше кучешка преданост, съчетана с безрезервно обожание.
— Не се тревожи — рече Сузана. Дета бе изчезнала — навярно добротата й бе дошла в повече. — Той не може да ти стори нищо, Патрик — гушна букета и ритна камбанката. Мъртъв е и ще си остане мъртъв завинаги. Сега искам да направиш нещо за мен. Отвори си устата.
Патрик веднага поклати глава. В погледа му отново се четеше страх, но имаше и нещо друго — нещо, от което сърцето й се сви. Срам.
— Да, Патрик, да. Отвори си устата.
Той отново поклати глава, а мазната му дълга коса се затресе като бърсалка за прах.
— Какво… — започна Роланд.
— Шшшт — сряза го тя. — Отвори си устата, Патрик, и ни покажи. След това ще те измъкнем оттук и никога вече няма да се върнеш тук. Никога вече няма да служиш за вечеря на Дондейл.
Момчето я изгледа умолително, ала тъмнокожата жена бе невъзмутима. Най-накрая то затвори очи и бавно отвори устата си. Зъбите му си бяха по местата, ала езикът — не. Явно в един момент на Дондейл му бе писнало да слуша виковете — или думите му — и го беше изтръгнал.
СЕДЕМ
Двайсет минути по-късно двамата стояха до вратата на кухнята и гледаха как Патрик Данвил яде супа. Поне половината от нея се стичаше по сивата риза на момчето, но Сузана изобщо не се тревожеше за това; супа имаше много, а в единствената спалня на къщата бяха открили достатъчно ризи. Да не споменаваме дебелата шуба на Джо Колинс, която висеше на закачалката в антрето — жената очакваше оттук-насетне Патрик да я носи. Що се отнася до останките на Дондейл — или някогашния Джо Колинс, — бяха ги увили в три одеяла и ги изхвърлиха в снега.
— Дондейл е бил вампир, който се е хранел с чувства вместо с кръв. Патрик, от друга страна… Патрик е бил неговата крава. От кравата можеш да получиш месо и мляко. Проблемът с месото е, че като изядеш първо най-хубавите порции, сетне по-малко хубавите и накрая сготвиш останалото на яхния, край — нищо не остава. А ако само я доиш, можеш да я караш така цяла вечност… стига само от време на време да й подхвърляш нещичко за храна.
— Откога според теб го държи затворен тук? — попита Роланд.
— Не знам — вдигна рамене жената. Всъщност си спомняше много добре дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка — прекрасно си го спомняше. — От много отдавна. Сигурно на Патрик му изглежда цяла вечност.
— И го е боляло.
— Много. Навярно повече в сравнение с болката, която е изпитал, когато Дондейл е изтръгнал езика му. Сигурна съм, че емоционалното изсмукване е боляло повече. Сам виждаш как е.
Да, Стрелеца добре виждаше това. Както виждаше и нещо друго.
— Не можем да го изведем навън в тази виелица. Дори да го облечем с пет ката дрехи, сигурен съм, че студът ще го убие.
Сузана кимна. И тя си мислеше същото, ала знаеше и нещо друго — че за нищо на света не може да остане в тази къща. Това щеше да убие нея.
Тя сподели мислите си с Роланд и той веднага се съгласи.
— Ще останем в хамбара, докато времето се оправи. Вярно, че ще ни бъде студено, но пък можем да спечелим две неща — току-виж Мордред ни навестил, а Липи се върнала.
— Искаш да ги убиеш, нали?
— Да, стига да мога. Защо, някакъв проблем ли има?