— Какво значи това? — попита Роланд.
— „Ммм! Вкусно!“ — отвърна му Сузана. Гласът й трепереше.
Като се изключи тематичната ориентация на рисунките, безногата жена можеше да го гледа как рисува с часове; всъщност точно така и направи. Моливът се движеше толкова бързо, че те едва успяваха да го следват и на никого от двамата стрелци не му хрумна да му предложи някоя от ампутираните гумички, защото момчето нямаше нужда от тях. Доколкото Сузана можеше да види, момчето или не правеше грешки, или ги вплиташе в рисунките си по такъв начин, по който само един гений би могъл да го стори. Творбите му не бяха скечове, а завършени произведения на изкуството. Тя знаеше на какво бе способен Патрик-този или някой друг Патрик от някой различен свят по Пътя на Лъча — и как щеше да разгърне таланта си впоследствие, и от тази мисъл я обливаха ледени и горещи вълни едновременно. Какво имаха тук? Един ням Рембранд? Хрумна й, че това е вторият им гениален слабоумник. Всъщност третият, ако брояха и Ко заедно с Шийми.
Явното му пренебрежение към гумичките караше Сузана да си мисли, че това е просто някаква чудатост. Нито тя, нито нейният дин подозираха, че тази млада версия на Патрик Данвил може би не знаеше, че такива неща като гумичките съществуваха.
ДЕВЕТ
Към края на третата нощ Сузана се събуди, видя, че Патрик лежи до нея в сеното, и се спусна по стълбата. Роланд стоеше до вратата на хамбара, пушеше цигара и се взираше в мрака. Снегът беше спрял, а лунните лъчи превръщаха покритата с пресен сняг Тауър Роуд в искряща приказна страна на безмълвна красота. Въздухът бе неподвижен и толкова студен, че безногата жена имаше чувството, че влагата в носа й всеки момент ще замръзне. Нейде далеч се чуваше ръмженето на двигател, който, съдейки по усилващия се звук, явно се приближаваше. Сузана попита Роланд дали има някаква представа какво може да е това.
— Мисля, че най-вероятно е роботът, наречен Бил Пелтека — отвърна нейният дин. — Нали той отговарял за чистенето на снега. Може да има някои от онези антеноподобни неща на главата си, също като Вълците. Нали си спомняш?
Тъмнокожата жена си спомняше много добре.
— Може да е дал някаква специална клетва за вярност към Дондейл — продължи Роланд. — Не ми се вярва много да е така, ала съм се сблъсквал и с по-странни неща. Дръж подръка чиниите си, ако реши да ни нападне. Аз ще съм нащрек с револвера си.
— Но не ти се вярва, нали? — спътницата му явно искаше да е сто процента сигурна за това.
— Не — рече Стрелеца. — Даже си мисля, че би могъл да ни закара до самата Тъмна кула. Дори и да не стане така, може да ни хвърли поне до края на Бялата шир. Което ще е добре, като се има предвид състоянието на момчето.
Тези думи повдигнаха един въпрос.
— Наричаме го момче, защото изглежда така, ала на колко години е според теб?
Роланд поклати глава.
— Определено е навършил шестнайсет-седемнайсет години, ала като нищо може да е на трийсет. Времето се държи странно, откакто Разрушителите насочиха пагубните си сили към Лъчите, и предприема странни обрати и прескоци. Знаеш това не по-зле от мен.
— Дали Стивън Кинг го е сложил на пътя ни?
— Не мога да кажа, макар че със сигурност е знаел за него. — Той замълча. — Кулата е толкова близо! Усещаш ли я?
Да, усещаше я. Понякога като пулсиране, друг път като пеене, а често и като двете. Пък и полароидната снимка продължаваше да виси на стената в къщата на Дондейл. Тя поне не беше част от триковете. Всяка нощ в сънищата си виждаше Кулата от тази снимка да се извисява в края на полето с рози, сиво-черна на фона на небето, където облаците се носеха в четирите посоки по протежение на двата Лъча, които я поддържаха. Тя знаеше какво пееха гласовете — „комала! комала! комала-ела-ела!“, — ала не мислеше, че пееха на нея или за нея. Не, не, в никакъв случай — това бе песента на Роланд и само на Роланд, но в гърдите на тъмнокожата жена бе разцъфнала надеждата, че не трябва непременно да загине, преди Стрелеца да е достигнал Кулата.
Всеки от нас си има своите мечти.