Роботът наистина се радваше и Сузана усещаше това. Тя въздъхна облекчено и отпусна ръката, в която държеше оризията си.
ДВАНАЙСЕТ
Проведоха съвещанието си в двора. Бил настояваше да влязат в къщата, ала желанието му до голяма степен бе продиктувано от факта, че той нямаше прецизни обонятелни сензори. Хората обаче имаха и знаеха, че вътре вони, а отгоре на всичко дори не беше топло — камината и фурната отдавна бяха студени. Ето защо останаха навън. Уилям Сервизният робот (с множество други функции) бе смятал съществото, подвизаващо се под името Джо Колинс, за свой господар, защото наоколо нямало никой друг, който да поеме тази функция. Освен това Колинс/ Дондейл знаел необходимите кодови думи.
— Н-не м-можех д-да м-му к-кажа к-кодовите д-думи, к-ко-гато м-ми г-ги п-поиска — сподели Бил Пелтека, — н-но н-не м-можах д-да с-сторя н-нищо, к-когато м-ми з-заповяда д-да м-му д-донеса н-наръчници с ц-цялата информация, к-която м-му б-бе н-необходима.
— Бюрокрацията е нещо невероятно — въздъхна Сузана.
Бил им разказа, че странял от „Дж-Дж-Джо“ и гледал да отсъства толкова често (и толкова дълго), колкото можел, макар че се налагало да идва всеки път, когато Тауър Роуд имал нужда от почистване — така бил програмиран, — както и поне веднъж в месеца да му носи провизии (предимно консерви) от „Федералния“ (както сам каза). Металното създание обичало да вижда Патрик, който веднъж го нарисувал и му подарил портрета (той бил невероятен и роботът често го съзерцавал — оригинала или множеството копия, които направил). Събеседникът им сподели, че всеки път, когато идвал, очаквал да завари нещо лошо — страхувал се, че Дондейл ще убие момчето и ще изхвърли трупа му нейде в горите близо до „Уж-уж-ужасните земи“, подобно на кофа за боклук. Ала ето че сега младият художник бил жив и свободен, за което Бил много се радвал.
— З-з-защото аз и-и-имам н-някакви р-р-рудименарни ч-чувства — каза металният човек с такъв тон, сякаш се извиняваше за някакъв свой ужасен порок.
— Трябва ли да ти кажем кодовите думи, за да започнеш да приемаш заповеди от нас? — попита Роланд.
— Да, сай — отвърна Бил Пелтека.
— Мамка му! — изруга Сузана. Бяха имали същия проблем с Анди — робота-вестоносец от Кала Брин Стърджис.
— К-к-както и да е — продължи Бил Пелтека, — ако отправите в-в-вашите зъ-за-заповеди като п-п-предложения, то аз ще б-б-бъда повече от щъ-щъ-щъ… — той вдигна ръка и отново се удари по главата, а онова свистене („фиуууууу“) се разнесе за пореден път — не от главата, а някъде от областта на гърдите му, каза си Сузана — … щастлив да ви послушам.
— Първото ми предложение е да разкараш това шибано пелтечене — каза Роланд, след което веднага се обърна удивен. Патрик се бе строполил на снега, държеше се с две ръце за корема и се заливаше от смях. Ко подскачаше около него и джавкаше, но рунтавелкото бе напълно безобиден — този път нямаше кой да открадне радостта на момчето. Тя принадлежеше само на него и на онези, които имаха щастието да я почувстват.
ТРИНАЙСЕТ
В горите зад почистения кръстопът, от страната на онези места, които Бил наричаше „уж-уж-ужасните земи“, едно треперещо момче, загърнато във вонящи, необработени кожи, наблюдаваше застаналите пред колибата на Дондейл. „Умрете! — помисли си той. — Умрете, защо не ми направите една голяма услуга и просто не умрете?“ Ала те не умираха и веселият им смях го раздираше като с ножове.
По-късно, след като всички се качиха в кабината на снегорина и потеглиха по Тауър Роуд, Мордред пропълзя до къщата. Щеше да остане там поне два дни — докато се натъпче до насита с консервите от килера на Дондейл. Възнамеряваше да прекара тези дни в отдих и възстановяване на силите си, защото виелицата за малко да го убие. Синът на Пурпурния крал бе убеден, че единствено омразата го бе запазила жив — омразата и нищо друго.
С изключение на Кулата.
Той също я усещаше — усещаше както пулсирането, така и пеенето. Ала онова, което Роланд и Сузана чуваха в мажорна тоналност, Мордред възприемаше в минорна. И там, където те долавяха множество гласове, той чуваше само един — гласа на Червения си баща, който му казваше да убие нямото момче, черната кучка и онзи стрелец от Гилеад — бездушният му Бял баща, — който го бе изоставил. (Никога не се замисли, че Червеният му баща също го бе изоставил.)